„Мизантроп или Свадливият любовник“ (на френски: Le Misanthrope ou l'Atrabilaire amoureux), по-познато само като „Мизантроп“, е драма на френския драматург Молиер (Жан-Батист Поклен). Оригиналът е написан на френски език, а впоследствие е преведен на множество други езици като част от популярното културно наследство на световната литература. Първото поставяне на сцена на драмата е на четвърти юни 1666 г. в театър „Дьо Пале-Роял“, Париж, Франция от актьорите на Кралската трупа, като самият Молиер влиза в главната роля. Датата на представлението определя и епохата на творбата – тази на класицизма. Жанрът на „Мизантроп“ е драма, по определението от епохата си – висока комедия на характерите. Композицията му се състои от 5 действия, в които има общо 11 действащи герои. Целта на комедията е да разкрие социалните и човешките взаимоотношения във френските аристократични среди, като едновременно с това ги осмее и даде поука на хората.
Самото заглавие на драмата използва термина „мизантроп“, който е дефиниран подробно още в Античността и означава човек, който мрази и отрича човешките същества, тяхната култура и природа; човек, който сам се отделя от обществото, презира социалния строй, фалша в човешките отношения и непреклонно мисли, че те няма как да бъдат поправени, защото лъжата и измамата са част от човешката природа. Така с този ясен термин заглавието създава пряка връзка с единия от централните герои в комедията – Алцест.
Исторически контекст, рецепция, критика „Мизантроп“ кореспондира с по-ранно произведение с подобни характеристики в познатата литература. Общите жанр и заглавие препращат към Античността, новата атическа комедия и най-видния ѝ представител – Менандър и произведението му „Мизантропът“.
Заглавията споделят общия термин за мизантропия и ясно загатват появата на отдръпнатия от другите човек, който презира обществото и социалния ред.
Жанрът „висока комедия на характерите“ определя много важна черта на „Мизантроп“ – акцентът е върху героите, а не върху действието. Образите се изграждат като напълно завършени, нетърпящи вътрешно развитие; приписани са им постоянни, хиперболизирани, клиширани качества, чрез които зрителите лесно да съизмерват доброто и злото в човешките и социалните отношения. Подобна характеристика има и в новата атическа комедия – героите представят определен лесно разпознаваем стереотип на човешкия характер, като осмиват определени междуобщностни отношения.
Сюжетно различни, комедиите имат приличащи си главни герои. Алцест и Кнемон – свадливият любовник и свадливият старец. В „Мизантропът“ Кнемон не е човекомразец по природа, а е еволюирал в тази посока от точно обратното състояние на филантропия поради обстоятелствата в живота му – предателство от приятелите и жена му. Молиер от своя страна не дава причините за този тип характер на Алцест, но представя гнева му като разпален от предателството от възлюбената му Селимена. Другата ясна идейна общност между двамата герои може да се открие в монолозите им в двете произведения. Чрез тях те изпъкват като силно морални личности. Точно моралът, който притежават, ги прави свадливи и сърдити на заобиколния свят. От монолозите им се разбира, че не понасят лъжата, фалша, измамите и интригите. Точно „нечистата“ човешка природа, е тази, която ги разочарова и подтиква към още по-яростни и дълбоки съпротивления срещу установения социален ред. За тях обществото е покварено и става обект на острата им критика, като по този начин те смятат порицанието си не за отрицателна черта, а за необходимост.
Макар „Мизантроп“ да е блестяща комедия, след излизането ѝ на сцена тя бързо бива забранена за представяне от Двора на крал Луи XIV. Причините, които се изтъкват, са – острата сатира към социалните отношения в аристократичното общество и обкръжението на самия Луи XIV.; прекалената изопаченост на света и действията, които са далеч от естествените такива; накърняването на престижа на висшето общество (както и голямото социално възмущение и натиск, които се стоварват върху самия крал). Така това е третата пиеса на Молиер, заедно с „Тартюф“ и „Дон Жуан“, която предизвиква истински фурор и скандал в обществото. За да бъде продължено представянето ѝ на сцена, Молиер се принуждава да я редактира, така че да бъде одобрена от френската управа (докато това никога не се случва с „Дон Жуан“, която след забраната повече не е изнасяна на сцена, докато Молиер е жив). Редактирането обаче довежда до силно изменение и смекчаване на главния образ на Алцест, като по този начин се губи и част от първоначалните замисъл и въздействие на комедията. Алцест излиза от ролята на порицател и „морален стълб“ на обществото и се превръща в обект на присмех заради нереалистичната и идеалистичната си представа за света, а сатиричното и критичното се стопяват от плана на драмата.
„Мизантроп“ понася голяма критика от съвременниците си – както от обществото, така и от видни за времето личности. Най-остра се явява критиката на известния френски философ Жан-Жак Русо в „Писмо до Д'Аламбер за театралните представления“, където той индиректно атакува театъра като вредна институция, която не помага на обществото, а го отдалечава от естеството му. Макар Русо сам да определя комедията на Молиер като гениална, Алцест е силно разкритикуван като образ. Философът смята за несправедливо факта, че Алцест е добър и честен, но става за присмех, докато Филинт е мошеник и измамник, но изпъква на преден план по превъзходство. Според разсъжденията на Русо главният герой не бива да бъде представян като обект на присмех, а дори напротив – подкрепян и обичан от публиката заради качествата му, реалистичните му виждания за обществото и смелостта да изкаже мнението си пред другите. Друго, което не се харесва в образа на Алцест, е, че Молиер не е направил точен образ на мизантроп. „Това не е, което сме дошли да видим в твоя театър“ – заявява директно философът. Според него Алцест е с твърде променлив характер и държанието му не е диктувано от принципите на мизантропията – отдръпнатост и човекомразие. А напротив – Алцест яростно критикува обществото, но обича и ухажва Селимена, която в комедията е най-силният представител на лицемерието и фалша на аристокрацията. Така образът на мизантропа остава морално назад и не представя пред публика истината, а ѝ вреди с неморалните си устои.
Действащи лица Герой ОписаниеАлцест Влюбен в СелименаФилинт Приятел на АлцестОронт Влюбен в СелименаСелимена Възлюбена на АлцестЕлианта Братовчедка на СелименаАрсиноя Приятелка на СелименаАкаст Маркиз, влюбен в СелименаКлитандър Слуга на СелименаБаск Слуга на СелименаДюбоа Слуга на АлцестПазач
Сюжет Пиесата се състои от пет действия, като всяко действие има по няколко сцени (картини). Място на действието (топосът) е Париж.
Първо действие (три картини)
Първо действие започва с диалог между Алцест и Филинт (приятел на Алцест) – Алцест е ядосан на Филинт и го обвинява в лицемерие. След спора между двамата тема на разговор става любовта, която Алцест изпитва към Селимена – признава любовните си чувства.
Във втора картина се появява Оронт, към когото Алцест изпитва силна неприязън. Алцест вижда в лицето на Оронт ласкател, подмазвач и лицемер – именно това е причината, поради която омразата на Алцест е насочена най-вече върху него.
Оронт е написал сонет и моли Алцест да го чуе, за да го оцени и да му даде съвет „дали е за пред хора“.Молиер, Жан-Батист. “Мизантроп”, 1. действие, 2. картина, превод от френски: Кирил Кадийски, издателство „Захарий Стоянов“, София, 2008 Сонетът не се харесва на Алцест, който показва това с изключителна грубост и болезнена откровеност, а Оронт не може да понесе тази критика.
Второ действие (седем картини)
Второ действие също започва с диалог – между Селимена, в която Алцест е влюбен, и Алцест. Отново Алцест бива откровен, като тази откровеност граничи с грубост. Той силно ревнува Селимена, а причината за тази ревност е нейната любезност и откритото ѝ флиртуване с останалите мъже. Тя се оправдава пред него, като му казва, че единствено се преструва и обича само него. След този спор и двамата признават любовта си един на друг.
В пета картина в дома на Селимена се появява Елианта, заедно с Акаст и Клитандър (маркизи). В разговора между героите главно място заемат разни клюки и злословия. Алцест нито може да си замълчи, нито да се примири с лицемерието на Селимена и гостите ѝ – той застава срещу тях, заявявайки им, че това злословие трябва да спре.
В седма картина се явява стражарят, който уведомява Алцест, че е викан в съда, поради грубите обиди, отправени към Оронт.
Трето действие (седем картини)
Спорът, с който започва действието, се състои между двамата маркизи – Клитандър и Акаст. И двамата са привлечени от Селимена и искат да я спечелят, спорът им приключва с взаимното им споразумение – победител ще бъде онзи, когото Селимена избере, а загубилият спора няма „да му бъде ни съперник, нито враг“.Молиер, Жан-Батист. “Мизантроп”, 3. действие, 1. картина, превод от френски: Кирил Кадийски, издателство „Захарий Стоянов“, София, 2008
В трета картина в дома на Селимена пристига и Арсиноя, към която Селимена таи ненавист, но я посреща с престорена гостоприемност и любов.
В пета картина двете дами разговарят насаме. Арсиноя казва на Селимена какви слухове е чула за нея, отнасящи се до благосклонността ѝ. Самата Арсиноя признава на Селимена, че вярва в основанието на тези слухове. Селимена е крайно обидена и също признава на Арсиноя какви приказки се говорят по неин адрес – именно, че скромността и невинността ѝ са двулични. И двете си разменят остроумни реплики, в които с прикрита омраза се обиждат една друга.
В шеста картина Селимена напуска действието и оставя Арсиноя с току-що пристигналия Алцест.
В седма картина Алцест и Арсиноя разговарят – Арсиноя не спира да възхвалява и ласкае Алцест, докато той оспорва всичко казано от нея. Арсиноя, с надеждата да спечели Алцест, бърза да го убеди в това, че Селимена не му е вярна и го лъже.
Арсиноя кани Алцест в дома си, за да му представи доказателства, които да подкрепят твърденията ѝ, че Селимена го лъже – така завършва трето действие.
Четвърто действие (четири картини)
В първа картина Елианта (братовчедка на Селимена) и Филинт (приятел на Алцест) водят диалог, отнасящ се за спора между Алцест и Оронт. По-късно темата на диалога се сменя с тази за любовта на Алцест към Селимена.
Елианта признава, че изпитва любовни чувства към Алцест, и ако Селимена му измени, тя с удоволствие ще заеме мястото ѝ. Филинт също изкарва любовните си чувства наяве – той намеква на Елианта, че е влюбен в самата нея.
С появата на Алцест във втора картина диалогът между Елианта и Филинт е прекъснат. Той е съкрушен от онова, което е научил от Арсиноя, и е бесен на Селимена.
Доказателството, което е получил, е писмо, писано от Селимена, чийто адресат е Оронт.
Алцест, дълбоко осквернен, предлага на Елианта да му помогне в отмъщението на Селимена, като я моли да заеме мястото на неговата нова любима жена.
В трета картина Алцест обвинява Селимена в двуличност и измяна, като ѝ предоставя писмото, което е в ролята на неоспоримо доказателство. Селимена се опитва да се оправдае, казвайки, че писмото е адресирано до жена, но след като осъзнава, че не може да заблуди Алцест, признава, че писмото наистина е писано от нея и е предназначено за Оронт.
Слугата на Алцест – Дюбоа, се появява в четвърта картина. Това, което той разкрива, е опасността от това Алцест да бъде вкаран в затвора. Именно тази новина попречва на Селимена и Алцест да довършат спора си.
Пето действие (осем картини)
Алцест и Филинт обсъждат загубеното дело от страна на Алцест в съда. Въпреки всичко Алцест отказва да скрие мнението си и не се отрича от твърдението си, че сонетът на Оронт не е добър.
Алцест решава да се убеди за последно дали Селимена действително е влюбена в него.
Във втора картина се появява Оронт, който заявява на Селимена, че ако тя желае да сключи брак с него, трябва да забрави Алцест. Селимена е поставена пред дилема.