Вестготите, наричани също визиготи (), което буквално означава западни готи, са един от двата клона на готите, наред с остготите, сиреч източните готи. Те са един от германските народи, които навлизат в Римската империя по време на Великото преселение на народите. Вестготите нанасят поражение на римляните в битката при Адрианопол през 378 година, след което, водени от Аларих I, се насочват към Италия и разграбват Рим през 410 година.
През 418 година вестготите се установяват в южните части на Галия като федерати на Империята, но малко по-късно създават свое независимо Вестготско кралство със столица в Тулуза. Те разпростират властта си в Испания за сметка на вандалите, но губят териториите си в Галия след поражението от франките през 507 година. Така Вестготското кралство остава ограничено до областта Септимания и Пиренейския полуостров, откъдето изтласква окончателно Византийската империя и където унищожава държавата на свевите. След падането на Римската империя, вестготите продължили да оказват значително влияние в историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.
В края на 6 век вестготите преминават от арианството към католицизма и постепенно възприемат културата на своите романизирани поданици. В началото на 8 век Вестготското кралство е унищожено при завладяването на Пиренейския полуостров от мюсюлманите. Остатъци от вестготската традиция се запазват в Испанската марка и в основаното от вестготския благородник Пелайо Кралство Астурия.
Ранна история
За първото споменаване на вестготите се смята това на Мамертин в „Панегирика“ в чест на императора Максимиан през 291 г.: „тервингите, част от племето на готите“ (лат. Tervingi pars alia Gothorum), които се съюзяват с тайфалите за нападение на вандалите и гепидите.
В началото на 6 век Касиодор, автор на обемната „История на готите“, преведена и съкратена впоследствие от Йорданес в известната му Гетика („За произхода и делата на готите“ или De origine actibusque Getarum), въвежда новите преосмислени названия и деленето на западни и източни готи. Тези названия отразявали фактическото им географско положение предвид установяването на вестготите на Пиренейския полуостров, а на остготите на територията на Италия.
Готски войни
За първи път в историческите сведения, вестготите се появяват като отделен народ в средата на 3 век, когато завладяват Дакия. По-късно в 268 г. вестготите атакуват Римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.
През 376 година, застрашени от атаки на хуните, вестготите се настаняват в римските провинции на юг от Дунав, като в замяна на това участват като наемници в римската войска.
В края на 3. век вестготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от аланите и сарматите с тяхната тежка (бронирана конница) и лека конница, военната сила на вестготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на тетрархията. След като частично повторно завладяват левия бряг на Дунав, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император Константин Велики (280 – 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на визиготите, благодарение на които той ликвидира тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантион. През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските вестготи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия.
След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa — бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.
Християнизация След окончателното узаконяване на християнството през 313 година от император Константин Велики с Указа за толерантност от Милано се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе Вулфила, епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земя“ Мизия, както е наречен в „Църковната история“ на Филосторгий (покръстителят на Константин Велики) и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йорданес, Сократ и Созомен оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (360 – сл. 427). Негов учител е херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейският събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Вулфила е хиротонисан през 340/341 г. за готски епископ и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидийски, виден представител на Арианството и съученик на александрийския свещеник Арий (250 – 336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партията на арианите е най-силна в Империята (337 – 361 г.) 11.
От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на Вулфила сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (Кападокийски). Самият Улфил поисква позволението на император Констант (* 337 – †350) да премине от Дакия (Влашко) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Ако датите в източниците са точни, това трайно завръщане на готите в границите на империята по българските земи трябва да е станало около 348 – 349 г. 11.
По тая причина и княз Фритигерн (* началото на 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз Атанарих I (†381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н.
Св. епископ Вулфила (Урфил), създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията (без последните 4 глави – „Царствата“, „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“, според Филосторгий) на говоримготски език. За целта като заместител на ползваните дотогава „руни“ Вулфила въз основа на гръцката азбука създава нова азбука, като използва и латинската и рунната.Гълъбов, Константин. Готска граматика, София, 1939, с. 42-43. Части от превода на Вулфила е запазен в Сребърния кодекс („Codex argenteus“) и в други писмени готски паметници, произхождащи най-вече от Италия, където са преписвани от източни готи.Гълъбов, Константин. Готска граматика, София, 1939, с. 41.
При Константин Велики В края на 3. век вестготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. Военната сила на вестготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на Тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка св. император Константин Велики (* ок.280 – † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на вестготите, благодарение на които той ликвидира Тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в Бизантион (Византия, Константинопол).
През 332 година Константин Велики сключва с дунавските вестготи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия.
В главата за „Готските игри“, съставена от самия Константин Велики или по негова поръчка, като се посочват коледните приеми и празненства на византийския двор, се споменават и развлеченията след пиршеството. А именно – музика, песни, театрални представления и латински славословия. На шестия ден на празниците се устройва закуска, на която се поканват „българите, сините, зелените и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки“. Всички участват в национално облекло, народни горни дрехи ковади гл. „Руск. древн.“, граф Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 139525.
След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa — бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.
От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от родения в Панония Император Валент (* 328 – † 378), но договорът се подновява.
Хунско нашествие При разпадането на визиготската държава в Дакия под натиска на хунобългарите през 376 г. вестготите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. Едуард Гибън (* 1737 – † 1794) в основния си труд за „История на залеза и падането на Римската империя“ „The History of The Decline and Fall of the Roman Empire“, Edward Gibbon за годините 365 – 398, изчислява преминалите отсам Дунава вестготи дори до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „римското великодушие“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях преминават Дунава и части от други племена – остготи, алани, хунобългари и др.
През 377 г. значителен брой християни от местното население напуснали родните си места поради гоненията на императорите Деций и Диоклециан в края на 3-ти и началото на 4 век и намерили убежище отвъд Дунав, се завръщат в своята родина и се заселват на юг от Стара планина, главно в района на Одрин, провинция Готия, чийто епископ е арианин 8. Още след смъртта на император Констанций II обаче и след промяната на църковна политика в Цариград в края на 60-те години на 4-ти в., те са третирани от църквата като еретици, започват масови гонения срещу това население, чиято връхна точка е 26 март 378 г. На тази дата 26 християни са изгорени край Одрин по нареждане на папа Дамас I (* 366 – † 383), Валент и Грациан (впоследствие са обявени за мъченици): поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя, Сава „воин готин“, презвитер Батуш и др.„Календар на еретиците-ариани“ от Амброзианската библиотека, публикуван в 1831 г. кардинал Анджело Май и „Месецеслов на император Василий II“ от края на 10 век.