Падежите в българския език са граматична категория с много ограничено приложение – те са остатък от историческото развитие на аналитичния съвременен български език от синтетичния старобългарски език, който има развита система от падежи. В съвременния български система от три падежа – именителен, винителен и дателен – е запазена при местоименията, много съществителни освен общия падеж се изменят в особен звателен падеж, а известен брой думи представляват запазени до днес старобългарски падежни форми.

При имената Общ падеж Общият падеж при имената в съвременния български език като цяло се развива на основата на старобългарския именителен падеж. Само при някои групи думи в определени диалекти той произлиза от винителния падеж – например в много източни говори краесловното ударено „а“ на съществителните от женски род се произнасят с „ъ“ („горъ̀“, „росъ̀“), което е остатък от старобългарския винителен падеж.

Звателен падеж При съществителните в съвременния книжовен български език е останал само един падеж извън общия – звателният падеж. Той се употребява в обръщенията.

Съществителните от мъжки род (ед.ч.) приемат окончания -о, -ю или -е, ако в основната си форма завършват на съгласна: Иван – Иване; Петър – Петре; господин – господине; син – сине (и синко); брат – брате; Бог – Боже; отец – отче; човек – човече; българин – българино; ученик – ученико; цар – царю; приятел – приятелю; славей – славею.

Думата Господ е изключение: нейната звателна форма е Господи.

Непостоянното ъ изпада в звателната форма: Димитър – Димитре; Петър – Петре; вятър – ветре.

Обаче: катър – катъре (този звук ъ е постоянен, под ударение).

Всички съществителни от женски род (ед.ч.) и онези съществителни от мъжки род (ед.ч.), които в основната си форма завършват на -а или -я, образуват звателната си форма с окончанията -о, -йо, -ьо, -е: жена – жено; гора – горо; майка – майко; мама – мамо; сестра – сестро; леля – лельо; България – Българийо; Мария – Марийо; Марийка – Марийке; Иванка – Иванке; Стоянка – Стоянке; учителка – учителко; другарка – другарко; приятелка – приятелко; войвода – войводо; владика – владико; съдия – съдийо.

Думата дъщеря е изключение: нейната звателна форма е дъще. Думата баща също е изключение: тя няма звателна форма.

Звателният падеж на всички имена от среден род (ед.ч.) и на онези имена от мъжки род (ед.ч.), които завършват на -о или -е, съвпада с именителния им падеж: дете – дете; куче – куче; чичо – чичо; калеко – калеко; дядо – дядо; татко – татко; тате – тате.

Звателният падеж на имената в множествено число съвпада с именителния им падеж: братя – братя; сестри – сестри; деца – деца; родители – родители.

Ако обръщение в м.р. ед.ч. съдържа прилагателно или числително име, то минава в т.нар. разширена форма: мил приятел – мили приятелю; скъп брат – скъпи брате; драг син – драги сине; пръв приятел – първи приятелю.

При местоименията

Българският език се развива по-различно от другите славянски езици и постепенно загубва своята падежна система. Тази тенденция към аналитизъм се появява в парадигмите на всички части на речта (макар че в съвременния български език са се развили и някои синтетични граматически форми като членуваните например) и най-общо се изразява със замяната на падежната форма от конструкция с предлог и обща форма на имената.

Все пак при някои части на речта падежните форми са се запазили. Така е при личните местоимения, които притежават три падежни форми – именителна, винителна и дателна.

Лични местоимения Лични местоименияЧислоЛице / РодПодлог (Именителен)Пряко допълнение (Винителен)Непряко допълнение (Дателен)пълнапълнакраткапълнакраткачрез предлог ед. ч. 1 л. аз мен/мене ме мене ми на мен/мене2 л. ти теб/тебе те тебе ти на теб/тебе3 л.м. р. той него гонему му на негож. р. тя нея яней ѝ на неяср. р. то негогонему му на негомн. ч.1 л. ние нас нинам ни на нас2 л. вие вас вивам ви на вас3 л. те тях гитям им на тях

Дателните форми се употребяват, когато заместваното от тях име е във функция на непряко допълнение.с предлога „на“. Винителните форми се употребяват вместо допълнение изобщо: без предлог – в ролята на пряко допълнение, а с предлог – като непряко допълнение. Поканих Иван. Поканих него. Поканих го. Разсърдих се на Иван. Разсърдих се нему. Разсърдих му се.

Пълните дателни форми са архаизъм; вместо тях се използват винителните форми с предлог. Разсърдих се на него.

В българския език съществува явление, наречено удвояване на допълнението: когато то – независимо дали е пряко или непряко – се изразява от две падежни местоименни форми: Него го назначиха. На него му донесоха подарък; или от име и местоименна форма: Иван го назначиха. На Петър му донесоха подарък.

Това удвояване е задължително само в един случай: когато самата глаголна форма (обикновено безлична) непременно изисква местоимение. Например Иван го е срам.

Не може: Иван е срам.

В останалите случаи удвояването не е задължително. Напротив, спорно е дали удвояването на допълнението е правилно от гледна точка на езиковата норма. Много езиковеди препоръчват вместо Мене ме е яд. На него му е мъчно.

да се казва: Яд ме е. Мъчно му е.

Обаче има случаи, когато удвояването на допълнението предотвратява двусмислие. Сравнително свободният синтаксис на българския позволява изречението да започва с допълнението вместо с подлога. Например в изречението: Иван го обиди Петър, а не Росен.

местоимението „го“ не бива да се изпуска. В противен случай ще се разбере, че Иван е обидил Петър, а не, както е в действителност, че Иван е бил обиден от Петър.

Тъй като падежните форми на личните местоимения за именителен и винителен падеж се образуват от различни основи (аз – мене; той – него), те се чуват от българите като различни думи и при употребата им грешки не се допускат.

Други местоимения При останалите местоимения падежните форми са от една основа и именно при тях се греши най-много под влияние на тенденцията именителната форма да измести останалите. Често казваме

На кой даде моята книга?

вместо правилното

На кого даде моята книга?

Изразът

Кому даде моята книга?

е граматически правилен, но звучи архаично. Такива дателни форми се употребяват все по-рядко, само с определена цел – за архаизиране на речта или в т. нар.висок стил.

Употребата на винителната форма е задължителна както за въпросителните местоимения, така и за всички останали, образувани от тях: кой – кого – на кого (кому), за кого, от кого който – когото – на когото (комуто) някой – някого – на някого (някому) никой – никого – на никого (никому) всеки – всекиго – на всекиго (всекиму)

Тези падежни форми се използват, когато местоимението замества съществителни, назоваващи лица. Например: ...човекът, на когото разчитам...; но ...шансът, на който разчитам...

Груба грешка е употребата на дателната местоименна форма с предлог, например

На никому няма да кажа това.

Правилните варианти са:

Никому няма да кажа

или

На никого няма да кажа.

Остатъчни падежни форми при имената Макар в съвременния български език повечето старобългарски падежни форми да са изчезнали, някои от тях се запазват като вкаменели форми или като стилистично средство в художествената литература. Падежни форми се срещат често и във фолклора и спорадично в диалектите (извън преходните говори, в които системно се използват няколко падежа).

От родителен падеж Наречия: снощи, отстрани, настрани, встрани, довечера, отръки, допъти Устойчиви фрази: Преди Христа и след Христа, своего рода, Бога ми, нямам мира Църковни изрази: от Лукаваго и Светаго Духа Като архаизиращо стилистично средство: синът на Петка Страшника Във фолклора: до Кулева града, от Дамяна по-юнака нема

Рано в развитието на българския език родителният и винителният падеж се сливат в родително-винителен (гломеративен) падеж, който в някои случаи възприема старобългарските падежни окончания за родителен падеж. По тази причина в диалектите и фолклора родителни окончания най-често се срещат в положение на винителен падеж, най-вече при одушевени предмети: за деда Петка, с тата, разигра сураго елена, Бога молеше, та е погнал Маркоте юнака, та оседла добра коня, сестра брата вика. Макар и по-рядко такива форми се срещат и при неодушевени предмети: у Прилепа града, имаше срама, на висока дела.

В много редки случаи е регистрирана и диалектна употреба на родителни окончания на имена в именителен падеж: деда му думаше, Цанка къга се жени, ти си мене млада побратима. Много редки са и диалектните употреби на родителни окончания в множествено число: пет годин, сто иляд.

От дателен падеж Устойчиви фрази: тем подобни, на полза роду, слава Богу Като архаизиращо стилистично средство: Майце си Във фолклора: мама Стояну думаше, та си падна цару у дворове, турчин Тодоре думаше Наречия, произхождащи от предлози и склонени в дателен падеж местоимения: помоему, потвоему, понеговому, понейному, понашему, повашему, потяхному.

От винителен падеж Наречия: зимъс, днес, нощес, есенес, пролетес, лятос, вред

От творителен падеж Наречия: тялом, духом, ходом, чудом, посредством, пешком, пълзешком, силом, бегом, родом, скришом, вървешком, вкупом, нощем, денем, сбогом, кръгом, гърбом, редом, мигом, ребром, пътьом, съвсем, цифром, словом, мимоходом

„Ужким“ и „наужким“ подвеждащо приличат на падежни остатъци, но всъщност представляват разговорни варианти на частицата „уж“ < старобълг. , вероятно под влияние на възприетите и последващо изменени турски „санким“ – тур. sanki, „чунким/чюнким“ – тур. çünkü и „белким“ – тур. belki < перс. balke.

От местен падеж Наречия: горе, отгоре, долу, отдолу, зиме, лете, утре, вкратце, есени, пролети, снощи, вкъщи, върху, срещу, между, наяве, приживе.

Историческо развитие Среднобългарският период е времето, в което се зараждат и развиват много от признаците на съвременния българския език, които определят неговия сегашен облик и го отличават от останалите славянски езици.

Постепенното навлизане на аналитизма в българския език се осъществява през късната старобългарска епоха. Днешното състояние на падежните остатъци, неравномерното им разпределяне в диалектите ясно свидетелства, че процесът не е протичал равномерно във всички български говори през среднобългарския период. Една от най-ярките промени в българското склонение, отнасящи се към среднобългарската епоха, е ограничаването на меките варианти на имената от основите о и а, в резултат от прогресивното затвърдяване на българските съгласни. Например формите жени и души в съвременния български език стоят срещу разграничението, което е съществувало в старобългарския език: жєны – доушѧ.

Процесът на опростяване на склонението се отразява и в обобщаването на определени окончания за имената от различни категории. Най-широко обобщени падежни окончания в среднобългарския са ей за родителен падеж мн.ч., м за творителен падеж мн.ч., охъ за местен падеж мн.ч. Особено място сред тези явления заема обобщаването на окончанието ѣхъ на мест. пад. мн.ч. като окончание за род. пад. мн.ч. В среднобългарските паметници се срещат редица доказателства за разколебаване на падежните окончания – липсата на падежна съгласуваност между определенията и определяемите. През среднобългарската епоха се наблюдава и разрастване на предложно-падежните конструкции – тежестта на синтактичните функции постепенно се прехвърля върху предлозите.

Преминаване към аналитизъм се наблюдава и във формите на прилагателните имена. Аналитични степени за сравнение в някои писмени паметници от XIV в., XV в. и XVI век.

Падежната система се разлага постепенно в периода XII – XIV век. Падежните форми се заместват от аналитични предложни конструкции, а предлозите се натоварват с множество значения и широка употреба, тъй като поемат семантичната стойност и синтактичната служба на старите падежи.

При аналитичните езици синтактичните отношения на имената и местоименията се изразяват посредством различни предлози в съчетание с т.нар. обща падежна форма (Casus generalis).

Бележки

Цитирани източници