Джеймс Кук () е английски мореплавател, пътешественик и изследовател, откривател на множество непознати дотогава за европейците острови и територии, учен, член на Британското кралско научно дружество.
Ранни години (1728 – 1755) Джеймс Кук е роден на 7 ноември 1728 година в английския град Мартън, Северен Йоркшър, в семейство на беден наемен работник. По настояване на бащата, който иска да го направи търговец, на 17 години Кук е назначен за продавач в галантериен магазин. Там любознателният юноша се задържа по-малко от година и през юли 1746 година постъпва като юнга на кораба „Фри Лов“, пренасящ въглища от Англия за Холандия и Белгия. След като служи няколко години като юнга на различни кораби и усилено изучава морски науки, през 1752 година е назначен за помощник-шкипер на търговския кораб „Френдшип“. Оттогава нататък започва бляскавата кариера на един от най-видните мореплаватели в световната история.
Във военноморския флот (1755 – 1768) На 13 юни 1755 година Кук постъпва на служба като доброволец във военноморския флот и взима участие в Седемгодишната война (1755 – 1763) между Англия и Франция. При постъпването си във флота, той е назначен като старши матрос, но месец по-късно е произведен в помощник-щурман, а след половин година – в боцман. От 29 юни 1756 година, след полагането на съответния изпит, Джеймс Кук е произведен в щурман – първоначално на малкия кораб „Солби“, а през октомври 1757 година на шестдесет и четири оръдейната фрегата „Пемброк“. На „Пемброк“, в състава на голяма ескадра, Кук участва в обсадата на Луисбърг (1758), както и тази на Квебек, по време на която през 1759 се отличава с проучването, измерването и поставянето на вехи на река Сейнт Лорънс (1759).Свет, Яков. М., Джеймс Кук, София 1982, с. 14 – 18. Картата на Сейнт Лорънс, направена от Кук, издадена от британското Адмиралтейство впоследствие обезпечава успеха на настъпателните операции на британския флот и превземането на Квебек.Верн, Жул. Великите мореплаватели на XVIII век, София 1978, с. 136.
След падането на Квебек Кук е назначен през септември 1759 година на кораба „Нотъмбърланд“ – флагман на ескадрата на контраадмирал Александър Колвил. Цялата зима на 1759 – 1760 година корабът престоява в пристанището на Халифакс и през този спокоен период Кук основно се занимава с изучаване на математика и астрономия. През есента на 1762 той блестящо изпълнява възложената му задача като прави топографска снимка на залива Пласеншия и цялото западно крайбрежие на остров Нюфаундленд.
През 1763 година, след завършването на Седемгодишната война, ръководи работите по заснемането и картирането на крайбрежието на островите Сен Пиер и Микелон. През 1764 е назначен за командир на кораба „Гринвил“, на който продължава заснемането на различни участъци от крайбрежието на Нюфаундленд, а през 1765 за кратко е време е командирован в Карибско море, където съставя лоция на Хондураския залив.
Тази му дейности, изпълнени блестящо и задълбочено, спомагат за избирането и назначаването му като командир на околосветска експедиция, която Кралското географско дружество решава да проведе в южната част на Тихия океан с цел наблюдаване на преминаването на планетата Венера пред диска на Слънцето и да открие т.нар. Terra australis (Южна земя) – континент, за който се предполагало, че съществува в южното полукълбо.
Околосветски експедиции (1768 – 1779)
Първа околосветска експедиция (1768 – 1771) През 1768 година Британското адмиралтейство пристъпва към организация на южна тихоокеанска експедиция, като поводът за нея става наблюдението на преминаването на планетата Венера пред диска на Слънцето на 3 юни 1769 година. През май 1768 г. от околосветско плаване се завръща Самюъл Уолис, който препоръчва наблюдението да се проведе на остров Таити. Наблюдението на Венера е само повод, а истинските причини за организирането на експедицията са откриването на т.нар. „Южен континент“ и присъединяването на нови територии към Британската империя. След Седемгодишната война Англия господства над атлантическите пътища и заема здрави позиции в Индийския океан. Франция обаче не се счита за окончателно победена по моретата. Остава Тихия океан, където през 1767 година е изпратена френска експедиция под ръководството на Луи Антоан дьо Бугенвил и английското правителство е особено разтревожено от този факт. В същия район започват да проявяват активност и испанците, съюзници на французите. Британското адмиралтейство се стреми да възпрепятства завоюването на нови земи от други морски държави и се опитва да създаде по тихоокеанските пътища английски опорни пунктове, които да способстват за установяване на британски контрол и над този океан. Несъмнено, известна роля играе и надеждата за откриване на населен Южен континент или други обитаеми земи в умерената и тропическата зона на Тихия океан. Там се надяват да намерят злато, суровини и продукти, с които да се търгува в Англия или в нейните колонии.
След известно колебание от страна на Адмиралтейството кандидатурата на Джеймс Кук се приема без условия и той е назначен за капитан на тримачтовия кораб „Индевър“ (375 т.). Екипажът първоначално се състои от 98 души, в т.ч. 13 войници. В експедицията се включват двама художника и учени: Чарлз Грийн, астроном; Джоузеф Банкс, млад, много богат човек, впоследствие основател на Британското африканско дружество и председател на Кралското географско дружество; шведския натуралист Даниел Карл Соландер, библиотекар на Британския музей. „Индевър“ е снабден с продоволствия за година и половина и въоръжен с 22 оръдия.
Пътуване към Нова Зеландия На 26 август 1768 година „Индевър“ напуска Плимут, на 13 ноември пристига в Рио де Жанейро и на 7 декември отплава на юг. На 16 януари 1769 година в югоизточната част на Огнена Земя Кук се укрива в залива Буен Сусесо, където неговите спътници слизат на брега и се срещат с местните жители. На 21 януари, след стихването на бурята, „Индевър“ продължава плаването си, на 25 януари заобикаля нос Хорн и на 13 април 1769 година пристига на остров Таити. В началото на април по пътя към Таити в архипелага Туамоту Джеймс Кук открива атолите Вахитахи (4 април, вторично, , 2,5 km2), Акиаки (4 април, вторично, , 1,3 km2), Хао (6 април, вторично, , 47 км2), Рейтору (7 април, , 1,39 km2) и Анаа (8 април, вторично, , 38 km2).
На 3 юни 1769 година при изключително благоприятни условия Чарлз Грийн провежда астрономически наблюдения на фазите на преминаването на Венера пред Слънцето. От 26 юни до 1 юли Кук заедно с Банкс с лодка обикалят и картират бреговете на целия остров Таити. На 9 юли Кук напуска Таити, като взема със себе си таитянина Тупия, който му оказва неоценими услуги по време на плаването му в Океания. От 16 юли до 6 август вторично открива в Дружествените о-ви островите Хуахине, Раиатеа, Тахаа, Бора Бора и Маупити. На 13 август в о-вите Тубуай Кук открива остров Руруту (, 32,75 км2).
Кук търси първоначално Южния континент на юг от Таити до 40° 22` ю.ш. и не намирайки и признак на суша на 2 септември завива на запад и преминава над 2500 км, преди на 8 октомври 1769 да достигне до земя на 38° 15 ю.ш. и 178° и.д. – източното крайбрежие на Северния остров на Нова Зеландия.
От 8 октомври 1769 до 31 март 1770 година Кук изследва бреговете на Нова Зеландия и доказва, че тя е съставена от два острова. На 11 октомври 1769 година открива залива Поверти на източния бряг на Северния остров, на 38º 45` ю.ш., а на 39º 10` ю.ш. – полуостров Махия, на 12 октомври, на 39º 15` ю.ш. – залива Хокс. На 16 октомври достига до нос Тернагейн (40º 30` ю.ш.) и тръгва обратно. От 16 октомври 1769 до средата на януари 1770 година капитан Кук изследва бреговете на Северния остров, като от 17 до 30 октомври изследва североизточното крайбрежие, а от 30 октомври до 30 декември – северното крайбрежие. На 4 ноември на открива островите Меркюри и залива Меркюри на югозапад от тях, а на 15 ноември официално обявява присъединяването на тази страна към британските владения. На 19 ноември открива дълбоко врязващият се в сушата залив Хаураки () и заграждащите го от към океана острови Грейт Бариер и Литъл Бариер. На 19 декември Кук открива нос Северен, на 25 декември достига до островите Три Кингс и започва да предполага, а след като на 30 декември заобикаля нос Мария ван Димен (), окончателно установява, че това е откритата от Абел Тасман през 1643 земя, която Кук нарича Нова Зеландия.
От нос Мария ван Димен „Индевър“ продължава на юг, като по този начин открива северния полуостров на Северния остров – Окланд. На 9 януари 1770, на открива връх Егмонт (2517 m), а на 14 януари – остров Капити (). На 8 февруари е открит протока Кук (ширина 25 км), разделящ двата големи острова на Нова Зеландия.
От 9 февруари до 1 април Кук обикаля Южния остров на Нова Зеландия. На 16 и 17 февруари открива полуостров Банкс (), който приема за остров, а на 6 март, на – остров Раупуке. На 14 март открива залива Дъски Саунд () на югозападното крайбрежие на Южния остров с остров Резолюшън в него. За половин година „Индевър“ описва гигантска, около 4500 км, осморка около двата големи острова на Нова Зеландия. По този начин Кук открива земя по-голяма от Великобритания и неин антипод.
Източно крайбрежие на Австралия На 1 април 1770 година Кук напуска Нова Зеландия и взема курс на запад, но природата се разпорежда по друг начин и на 19 април „Индевър“ достига до югоизточното крайбрежие на Австралия – нос Хикс (), на 550 km северно от откритието на Абел Тасман. От там Кук продължава на север покрай брега и на 20 април открива залива Ботани Бей (), около който през 1788 възниква днешния град Сидни, пренесен малко след това на 8 км на север, около залива Порт Джексън.
От 20 април до 6 май 1770 експедицията прекарва в залива Ботани Бей, където на 28 април се провежда първата среща с местните жители. На 6 май „Индевър“ вдига платна, същия ден е открит входа на залива Порт Джексън и продължава на север. На 13 май, на открива най-източната точка на Австралия – нос Байрон, на 17 май – остров Моретон (), а на запад от него залива Моретон. На 23 май „Индевър“ заобикаля остров Фрейзър, зад него открива широкия залив Хървей (), а на 26 май англичаните встъпват в пределите на Големия бариерен риф.
Голяма част от този опасен участък са удачно преминати, но на 11 юни в 23 часа, северно от нос Трибюлейшън () „Индевър“ засяда на риф. След едно денонощие и с огромни усилия екипажът успява да изтегли заседналия кораб и на 22 юни достигат до залива Куктаун (), където престояват осем седмици, като през това време ремонтират кораба и отново установяват срещи с местните аборигени. Натуралистите Банкс и Соландер, намиращи се на борда на кораба използват това време, за да се запознаят с интересната флора и фауна на Източна Австралия.
На 4 август 1770 „Индевър“ е ремонтиран и излиза в открито море и отново се озовава в лабиринт от рифове и плитчини. Налага се да се движат с повишено внимание, като петдесетте мили до външната част на Големия Бариерен риф са преминати за девет дни. На 13 август „Индевър“ е въведен в тесен канал на рифа (прохода Кук), но на 16 август корабът отново е подложен на смъртна опасност: течението понася кораба към скалите, в които се разбиват високи вълни. Героичните усилия на целия екипаж спасяват кораба в последния момент, когато той се намира само на 80 – 100 m от скалите. На 21 август на Кук (вторично след Вилем Янсзон) открива и заобикаля най-северната точка на Австралия – нос Йорк и група малки острови (Маунт Адолфус ). На следващия ден Кук слиза на малкото островче Посешън () и тържествено въвежда във владение Великобритания на цялото източно крайбрежие на Австралия, което нарича Нов Южен Уелс. Преминава покрай южните брегове на група острови, които нарича Принц ъф Уелс и през протока Индевър отделящ ги от континента, навлиза в Арафурско море. По този начин Кук открива и проследява цялото (около 4000 km) източно крайбрежие на Австралия и целия (2300 km) Голям бариерен риф.