Бо̀рго д'А̀ле (; , Ъл Борг д'Алес) е село/малък град и община в провинция Верчели, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположено е на 242 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 2188 души, от които 200 души са чужди граждани. Известно е с производството на плодове и зеленчуци, особено на праскови, киви и грозде „Изабела“.
География, aдминистративно деление и население Борго д'Але се намира в югоизточните краища на хълмовете на Мореновия амфитеатър на Ивреа, в югозападната част на провинция Верчели, на границата с Метрополен град Торино и провинция Биела, в Паданската низина.
Общинската територия е ясно разделена на хълмиста зона, разположена северозападно от центъра и достигаща на няколкостотин метра от езерото Вивероне, и равнинна зона южно и източно от него. Хълмовете принадлежат към най-външния кръг на Мореновия амфитеатър на Ивреа. Надморската височина варира от 193 m при границата с Тронцано Верчелезе до 450 m при Брик Камолеза (Bric Camolesa).Carta Tecnica Regionale raster 1:10.000 (vers.3.0) della Regione Piemonte – 2007 Разположено сред природата, градчето предлага възможности за разходки пеша и на кон, а също така привлича посетители с красотата на своето историческо и архитектурно наследство.
Граничи с десет общини: Аличе Кастело, Мальоне, Монкривело, Боргомазино, Косано Канавезе, Бианце, Сетимо Ротаро, Вивероне, Адзельо и Тронцано Верчелезе. Отстои на 42 км от Торино и на 89 км от Милано.
Има следните местности: Арельо, Бертела, Боскерина, Ербарио.
Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 2188 души, от които 200 души са чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния – 111 души. Там живеят и трима български граждани.
Топоним Топонимът произхожда от Borgus Alicus (от лат. „селище на Аличе“), свързан с името на поземлен имот (Allicus) и отнасящ се до съседното селище Аличе. Първоначално селището носи името Борго (Borgus), а едва през 1272 г. се засвидетелства формата Burgus Alicis, което потвърждава хипотезата, че значителна част от първите му жители произхождат от Аличе.
През 1573 г. населението получава от Дом Савоя разрешение да промени името на селището така, че да отразява по-точно неговата идентичност, и се утвърждава формата Burgus Alarum.
История Първите обитатели на района са лигурите и келтите, за което свидетелстват редица топоними и лични имена. Археологическите находки, както и многобройни топоними, антропоними и често използвани думи показват, че районът е бил транзитен път към и от Галиите за римските армии, а впоследствие – място на лангобардски поселения.
Около началото на IX век се появяват сведения за първите стабилни селища, които по-късно дават живот на Борго д'Але: Ербарио (Erbario), Меольо (Meoglio), Арельо (Areglio) и Кливоло (Clivolo). Те са оспорвани между крал Ардуин от Ивреа и епископите на Верчели, като последните надделяват благодарение на императорска диплома от 7 май 999 г., която признава тяхната юрисдикция.
През следващите три века земите са обект на многобройни спорове и честа смяна на властта между епископите на Ивреа, абатството „Св. Андрей“ във Верчели и Комуната на Верчели. През 1191 г. селището, собственост на господарите Карварио, е предоставено на Капитула на Верчели. През 1243 г. графовете гибелини на Каваля се вдигат на бунт срещу гвелфския капитул, но след няколко години отново му се подчиняват.
В този контекст възниква идеята за създаване на ново селище, свободно от подобни феодални спорове. Инициативата е подкрепена от Комуна Верчели, която цели да укрепи политическия и военния си контрол над района, ограничавайки властта на епископите.
С официален документ от 17 март 1270 г. представители на семействата от Ербарио, Меольо, Арельо, Кливоло и Аличе искат от Общинския съвет на Верчели разрешение за основаване на свободно селище (borgo franco), освободено от феодални зависимости. На 12 май 1270 г. петицията е одобрена при условие новото селище да бъде изградено върху територия без постройки и феодални претенции, под юрисдикцията на Верчели, а населението да се пресели там. Въпреки съпротивата на мнозина и дори отлъчването на дръзналите да се преместят по настояване на канониците от абатството „Св. Андрей“, проектът е осъществен.
По поръчка на Верчели е изготвена планиметрия с ортогонална мрежа, изградена от две главни оси и второстепенни улици, оформящи шахматна структура от 16 квартала, обградени от защитна ограда и четири входни порти.
Около началото на XIV век селището преминава във владение на Висконти от Милано, а през 1374 г. – на Савоя. По-късно е включено в военното капитанство на Сантия. Населението му нараства значително след 1417 г., когато херцог Амадей VIII Савойски разрушава селището Арельо заради бунтовете на местния феодал Антонио Тицони.
Борго д'Але е дадено като феод на рода Алчати и се радва на относително спокойствие до 1610 г., когато Карл Емануил I Савойски го отстъпва на Андреа Валперга. През 1711 г. селището е продадено на граф Антонио Перачино, а през 1722 г. – на Гаспаре Джузепе Мария Понсильоне, който го управлява до Обединението на Италия през 1861 г.
Икономика В селското стопанство се произвеждат плодове – най-вече праскови – както и зърнени култури, пшеница, зеленчуци, фураж и грозде; развъждат се говеда, свине, кози, коне и птици. Индустрията включва няколко предприятия, занимаващи се с преработка и маркетинг на хранителни продукти, както и компании от секторите текстил, опаковки, строителство, металургия, дървообработване, производство на хартия, мебели, селскостопанска техника, добив на пясък, чакъл и глина и производство на строителни материали. Третичният сектор разполага с добре развита търговска мрежа и разнообразни услуги, включително банкови, застрахователни и агенции за недвижими имоти.
Забележителности
Енорийска църква „Св. Архангел Михаил“
Изграждането на оригиналното ядро на енорийската църква „Св. Архангел Михаил“ (Chiesa parrocchiale di S. Michele Arcangelo) започва след 1270 г., благодарение на даренията на господарите Де Бордонис, които остават нейни покровители до 1600 г.
Сегашната барокова църква е построена между 1771 и 1778 г. по проект на арх. Бернардо Антонио Витоне, върху мястото на старата енорийска църква, гробището и част от дарена на храма къща. Сградата има един кораб с централен шестоъгълен план, увенчан с голям купол и обграден от шест апсиди. Интериорът се отличава със скромна, но изискана хроматична и декоративна елегантност, подчертана от светли барокови щукатури и от впечатляващи полихромни олтари. Църквата е напълно реставрирана в периода 2008–2011 г.
Бивша църква „Св. Франциск“
Църквата „Св. Франциск“ (Chiesa di S. Francesco) е бившият храм на Братството на Свети Франциск, изграден през XVII век. В края на XIX век пред входа е добавен портик, който оформя сегашния ѝ архитектурен облик. Към 2020 г. сградата е преустроена и използвана като градска библиотека.
Църква „Възнесение Богородично“/ Църква на Утешителката
Строителството на църквата „Възнесение Богородично“ / Църква на Утешителката (Chiesa di S. Maria Assunta/ La Consolata) започва през 1655 г. върху мястото на древен ораторий, известен като „Ораторий на Утешителката“. По време на епидемиите от холера през 1862 г. и едра шарка през 1911 г. някои помещения, разположени в съседство с храма, са използвани като лазарет.
Църква „Св. Михаил от Кливоло“ Църквата „Св. Михаил от Кливоло“ (Chiesa di S. Michele di Clivolo) (Chiesa di S. Michele di Clivolo) съществува още през VIII век в рамките на лангобардско селище. Между 1050 и 1075 г. е изградена наново като романска църква, изпълняваща ролята на пиевеPieve (от лат. plebs, „народ“) е религиозна и гражданска териториална единица, свързана със селска църква с баптистерий, считана за „църква-майка“ (итал. chiesa piovana, лат. plebana). В Ранното средновековие тя е център на основните литургични функции, а църквите без баптистерий са зависели от нея. През Късното средновековие функциите ѝ преминават към енорията. в древното селище Кливоло (букв. „малък хълм/наклон“ от лат. clivulus). През периода на барока е променена, а по-късно реставрирана през 1897 и 1969 г. Първоначално е била трикорабна, но към 2020 г. представлява двукорабен селски параклис без камбанария.
В апсидата се съхраняват ценни средновековни стенописи от преди 1070 г. Предполага се, че са дело на поне двама неизвестни художници, вероятно от една и съща работилница: единият, с по-усъвършенствана техника, е работил върху апсидата, а другият – върху арката. Стенописите показват ясно влияние от школите в Регенсбург и Райхенау.
На купола са запазени фрагменти от фигура на Дева Мария, фризове с растителни мотиви, образ на светец и два пауна. В цилиндъра на апсидата, върху фон от бели, жълти и сини ленти, са изобразени непълните фигури на четирима апостоли, седнали по нетипичен начин и държащи свитък или книга – символи на Стария и Новия завет. На последния свод вляво се виждат три медальона с образи на дякони и благославящата дясна ръка на Бога. Допълнителни фрагменти са открити при реставрациите по триумфалната арка, на лявата стена на централния кораб и върху част от десния.
Църква „Св. Мария на Меольо“
Документални източници свидетелстват за съществуването на Цела-та на Меольо (Cella di Meoglio) сред владенията на манастира Лучедио. Според местната традиция през 1001 г. Св. Бононий извършва чудо на това място. Терминът cella обозначава малка къща, ръководена от свещеник монах и подпомагана от братя миряни и заселници, които обработват земите.
Църквата е била център на древното поселище Меольо, като първите сведения за нея датират от 1193 г. През вековете е разрушавана многократно и е възстановена окончателно през 1848 г. Днес е известна като „Светилището на Мадоната на цела-та“ (Santuario della Madonna della Cella). Разположена е сред гора, на просторна площадка, около която са изградени множество оброчни параклиси.
Сградата е с еднокорабен план, ориентирана по оста изток–запад, с вход от запад, пред който е изграден портик с четвъртит покрив. Църквата е построена от каменна зидария, с изключение на камбанарията, изпълнена от видими тухли. Интериорът е добре запазен и украсен с растителни мотиви и християнски символи. На главния олтар се намира стенопис от XVII век, изобразяващ Дева Мария със светци и дарител.
Църква „Св. Мария от Арельо“, нар. „Джезиаса“
Църквата „Св. Мария от Арельо“, нар. „Джезиаса“ (Chiesa di S. Maria d’Areglio (Gesiassa),е трикорабна романска църква без камбанария, която към 2020 г. се намира в руини. Построена е в периода 1025–1050 г. и е била център на древното поселище Арельо. През XIV век придобива значителна роля като енорийска църква, под чиято юрисдикция попадат 13 други храма.
До наши дни са запазени части от фасадата, разделителната стена с арки между централния и десния неф, участък от външната дясна стена и част от апсидата на централния кораб. В апсидния басейн се съхраняват фрагменти от стенопис с изображение на Богородица, стилово близки до стенописите в църквата „Св. Михаил“ в Кливоло, датирани към края на XI век.
Порта Аличе
Порта Аличе (Porta Alice) носи това име, тъй като в миналото е затваряла селището откъм Аличе. Построена е през XII век и очертава част от историческия център, напомняйки за една от четирите входни порти на средновековното, освободено от налози селище (borgo franco). Изцяло е реконструирана през епохата на Наполеон (ок. 1780 г.), има три арки и днес е един от символичните паметници на Борго д'Але.
Мелница Боскерина Мелницата „Боскерина“ (Mulino della Boscherina) датира от края на XV век и се намира в района Боскерина – някогашна важна пощенска станция по пътя между Чиляно и Верчели. До 1970 г. сградата функционира като мелница за пшеница и царевица.
Замък Брик дал Мунт