Хуроните, наричани също виандот, са северноамериканско индианско племе, конфедерация от 4 ирокезко говорещи племена, които в началото на 17 век живеят в централната част на Онтарио в Канада, главно между Джорджиан Бей и езерото Симко. За първи път се срещат с европейците през 1608 и от 1616 г. стават основен търговски партньор и съюзник на французите. Заради този съюз и заради разразилата се мащабна търговия с кожи, през 1649 г. те са унищожени от ирокезите и престават да съществуват като племе. Много хурони са убити, оцелелите, които са заловени, са включени в Ирокезката лига. Някои успяват да се спасят и бягат в Уисконсин, където заедно с остатъци от други ирокезки племена формират ново племе, което по-късно става известно под името виандот.
Формиране и същност на конфедерацията Конфедерацията на хуроните е една от първите големи ирокезки конфедерации и най-вероятно е вдъхновила по-късно създаването на Ирокезката лига. Още през 1400 г. атинауантан и атиненонгахак влизат в съюз. Предполага се, че по-късно лаврентийските ирокези, които живеят по Сейнт Лорънс, между Монреал и Квебек, са прогонени на запад. Две групи от тях – арендаронон (1560) и тахотаенрат (1570) се присъединяват към конфедерацията на хуроните.
Според французите, през 1609 г. четирите племена на конфедерацията са: Атинауантан (Атиноуенатан – мечи народ) Атиненонгахак (Атигуенонга) Арендаронон – скалния народ Тахотаенрат (Сканонаерат, Скахентоаронон – еленов народ) Племената имат общо 25 села и наброяват между 20 000 и 30 000 души. Като най-многобройно племето атинауантан доминира над останалите.
Целта на тази конфедерация е била сходна с тази на Лигата на ирокезите – прекратяване на войните между нейните членове. Съветът на конфедерацията се е събирал в селото Ососане като всяко от племената изпраща представители. Съветът решава важни въпроси като мир, война, търговия, които касаят цялата конфедерация. Иначе всяко племе запазва контрола над своята територия и е свободно да преследва собствените си интереси. По същия начин всяко село управлява собствените си вътрешни работи.
Устройство на селата и жилища
Селата на конфедерацията са концентрирани в централно Онтарио, главно между южния бряг на Джорджиан Бей и езерото Симко. Хуроните наричат тази област Оуендак, а французите и дават името Хурония. Селата им варират по размер, но общо взето са доста големи като средно наброяват над 1000 души население. Селата са силно укрепени, вероятно заради постоянните войни в региона.
Едно село се състои от няколко дълги домове, достигащи понякога огромни размери и покрити с кора подобно на ирокезките – с широк коридор и отделни помещения отстрани. Обикновено един дълъг дом има между 6 и 20 помещения като на всеки две помещения има по едно огнище. Домовете се строят на равни редове с широки „улици“ между тях. Във всяко село има и минимум по един дом на Съвета, който е значително по-голям от останалите домове. Селата са построени далеч от водоплаващи води и не са постоянни. Когато почвата се изхаби и няма повече дивеч и риба, селото се мести на ново по-благоприятно място. Продължителността на живота на едно село зависи от плодородието на земята и на наличните ресурси. Обикновено едно село просъществува от 20 до 40 години.
Култура
От 1100 г. ирокезките народи започват развитието на мащабно селско стопанство, което става основа на целия им живот. На почит са „Трите сестри“ – царевицата, боба и тиквата. Отглеждат още тютюн и множество зеленчуци. Спомагателна роля играе лова, риболова и събирането на кленов сироп. За да ловят риба и да пътуват по реките и езерата строят леки канута от брезова кора, подобни на алгонкинските.
Единственото домашно животно е кучето, някои от които се отглеждат специално за приготвянето на ритуално блюдо. Празниците по принцип са единствената възможност да хапнат месо. Обичайната им храна се състои от царевица, боб, тикви, масло, мас и кленов сироп. Ловуват колкото да се снабдят с кожи за дрехи, а по-късно и за търговия. С кожи основно се снабдяват чрез търговия с алгонкинските народи като заменят за тях царевица и вампуми.
За хуроните по-голямо значение има риболова. На брега на залива Джорджиан и по островите в езерото е имало специално оборудвани рибарски лагери с пристани за лодки. Сушената риба и рибната мас съставя голяма част от диетата им.
Облекло Дрехите им са изработвани главно от еленови кожи. В топлото време не са се обличали много. Прическите на мъжете са доста разнообразни. Именно те дават повод на французите да ги нарекат хурони (от френското хур – „четина“). Жените често сплитат в косите си всичко, което намерят и сметнат, че е красиво. Мъжете боядисват тялото и лицето си в черно, червено, зелено и пурпурно. Татуировките не са на почит. Жените не се татуират и боядисват, ограничават се само с носенето на украшения.
Преди да получат огнестрелно оръжие, мъжете по време на война използват доспехи от дървени пластини.
Социална организация В повечето неща хуроните наподобяват ирокезите. Социалната им организация започва с разширеното семейство. Семействата са групирани в майчини кланове. Членството в клана се определя от майката, въпреки че е възможно да се премине в друг клан чрез осиновяване. Оригиналните имена на клановете им не са известни. По-късно виандотите, които са техни наследници, имат 10 клана групирани в 3 фратрии.
За разлика от ирокезите жените не притежават пряко цялата собственост. Обработваемата земя е собственост на майчиния клан. Жената се ползва със значителен авторитет. Реално властта принадлежи на мъжа, но не на съпруга, а на братята на жените в рода. Земята се наследява от дъщерите, а синовете се местят в рода на жените си. Съпругът не може да претендира за собственост в рода на съпругата си, но ползва всички права като член на майчиния си род. Мъжът активно участва в живота на своя род и може да се върне по всяко време в него. Жената е икономическия стълб на обществото. На нея се възлага работата, приготвянето и съхранението на храната, и грижите за дома. Мъжът е длъжен да я обезпечи като разчиства земя за ниви, да ловува, да строи домове и да защитава селото от врагове. Концентрирането на цялата земеделска работа в ръцете на жените способства формирането на тази система – родствената земя да се предава по женска линия в майчиния род. Много мъже живеели в родовете на жените си в други села, но за важните работи се връщат в своите села и родове. В резултат на това обществото им е доста добре консолидирано.
Всяко село има вожд, който се избирал от строго определен род и властта му се предава по наследство по майчина линия – от брат на брат или от чичо на племенник. Нов вожд встъпва в длъжност едва след одобрението на жените в рода. Избраният вожд управлява с помощта на Съвета на всички вождове в селото.
Религиозни вярвания Що се отнася до религиозните им вярвания хуроните са анимисти. Всяко живо и неживо същество и предмет в природата притежава собствена сила и дух. Почитат също така различни свръхестествени същества, които пряко или косвено засягат или контролират благосъстоянието им.
Хуроните изразяват своите религиозни виждания в сложни церемонии и ритуали по време на големите годишни празници. Тези обществени празници траят от 1 до 15 дни. Отделно от тях има много по-малки церемонии, на които хората танцуват и благодарят за даденостите в живота им. Вярват в отвъдния живот, който според тях е подобен на истинския.
Погребални практики Специфична особеност при хуроните е погребалният ритуал, който се нарича „Пир на мъртвите“. Според вярванията им духът на мъртвия може да погуби душата на жив човек, ако не се направи този обред. Когато някой умре тялото му е увивано в кожи и покривано с мека кора, след което го поставят на дървена платформа. След няколко дни тялото се поставя в гроб и отгоре се слагало парчета дърво и кора, след което се засипва с пръст. По време на Пира на мъртвите, който се провежда през интервали от 8, 10 и 20 години, мъртвите се изравят, почистват се костите и след това костите им са излагани на специална площадка до голям общ гроб. След сложна и тържествена публична церемония, в която участват жителите на няколко села или цялото племе, костите се погребват заедно с много дарове и храна.
История
След експедицията на Жак Картие през 1534 г., за повече от 60 години никой друг европеец не посещава района на Сейнт Лорънс. Подмамени от търговията с кожи, французите се връщат през 1603 г. През 1608 Самюел дьо Шамплейн основава Квебек и през следващата година, чрез алгонкините той за първи път се среща с арендаронон – хурон. За късмет на французите земите западно от Квебек са военна зона поне от 50 години. За района воюват ирокезите, хуроните, алгонкините и монтанаите. Докато ирокезите воюват с почти всичките си съседи, хуроните са в добри отношения с техните, отношения базирани главно на търговията. Съперничеството, което съществува между хуроните и ирокезите преди идването на белите се дължи именно на тази търговия.
През юли 1609 г. Шамплейн придружава смесена войска алгонкини, монтанаи и хурони срещу мохоките. Двете враждуващи страни се срещат близо до горния край на езерото Шамплейн. Тук за първи път ирокезите виждат френските огнестрелни оръжия, които всяват паника сред тях и ги принуждават да бягат. След тази френска помощ хуроните подписват първото си търговски споразумение с французите. На следващата година Шамплейн участва отново в междуплеменната война при унищожаването на мохокска крепост на река Ришельо. Ирокезите са прогонени на юг, а горната част на Сейнт Лорънс става свободна за разрастването на френската търговия с кожи.
През 1614 г. французите и хуроните подписват първия официален договор за съюз и сътрудничество в търговията в Квебек. През 1615 г. Шамплейн за първи път посещава селата им и докато трае посещението му той отново подпомага хуроните и алгонкините в поход срещу селата на онайда и онондага в Северен Ню Йорк. След 1616 г. хуроните стават основен посредник в търговията с кожи между французите и алгонкин, ниписинг, отава и племената в западните части на Големите езера.
Френският съюз с хуроните и алгонкин принуждава мохоките да изоставят долината на Сейнт Лорънс през 1610 г., но това е само временно. Скоро след това мохоките започват да търгуват с холандците в долната част на Хъдсън. Разбирайки значението и предимството на огнестрелните оръжия, мохоките ревниво пазят търговията си с холандците. След победата им над саскуеханок през 1615 и войната с мохиканите през 1624 – 1628 г. те стават основен търговски партньор на холандците. Родината на ирокезите е бедна на животни с ценна кожа, а малкото което има за кратко време е унищожено заради търговията. Родината на хуроните е богата на бобри в началото, но заради прекомерния лов и те са унищожени. За разлика от ирокезите, хуроните могат да разчитат на доставки на кожи от племената на север и на запад от тях. Това съотношение се променя по време на войната между Великобритания и Франция през 1627 г.
След английската блокада на Сейнт Лорънс, през 1629 г. Квебек е предаден на англичаните. Мирният договор подписан в Сен Жермен ан Ле връща Квебек на Франция през 1632 г. Тези три години се оказват фатални за френските индиански съюзници. През това време чрез непрекъсната търговия с холандците ирокезите натрупват значително оръжейно предимство пред хуроните и алгонкините, които нямат достъп до френски оръжия заради блокадата. Така в началото на 1629 г. избухва нова война за територии и контрол върху търговията. Тази война продължава с малки прекъсвания цели 70 години и става известна като Боброви войни (1629 – 1701).