„Цветя на злото“ () e единственият сборник със стихотворения на френския поет Шарл Бодлер.
Тази емблематична за ХIХ век книга превръща Бодлер в първия представител на ранния европейски модернизъм и в предшественик на символизма като художествено направление.
Стихосбирката е посветена на приятеля на поета – Теофил Готие – поет романтик и постромантик, автор на есе за Бодлер, завършено половин година след смъртта му. Готие създава и предговора към сборника. Без да изневерява на своята екстравагантност и ексцентричност Бодлер избира провокиращото заглавие „Цветя на злото“ – акт, с който категорично заявява стремежа си да твори поезия от нов тип, да изгражда художествени образи, които никога дотогава не са били предавани с литературни средства. Самият той казва, че си поставя за цел да извлече „красотата от злото“, т.е. това е една „зловеща и студена красота“, своеобразна апология на грозното и отвратителното, която „дълбае“ възприемателското съзнание и завинаги остава в него. Поетът изразява своята увереност, че неговата мрачна книга не може да бъде проумяна от читател, който наивно вярва в доброто. Тя се превръща в живо свидетелство за това колко слаб и безпомощен е човекът, когато в него забушува вихърът на страстите, на плътските желания и колко е тъжно съществуването, щом угасне поривът към идеала.
Структура на сборника Първото издание на „Цветя на злото“ излиза на 25 юни 1857 г. и съдържа 100 стихотворения, разпределени в няколко цикъла. Следват три преработени издания – през 1861, 1866 и 1868 г. В окончателния си вид структурата на сборника включва девет цикъла стихотворения и едно посвещение „Към читателя“. Най-обемисти са първите два – „Сплин и Идеал“ и „Призрак“, съдържащи по-големия брой стихотворения – 89. По – малките цикли: „Бунт“, „Парижки картини“, „Виното“, „Цветя на злото“, „Смъртта“, „Отломки“ и „Нови цветя на злото“ обемат 35 стихотворения, т.е. общият брой на стихотворенията е 160.
Общата композиционна крива на „Цветя на злото“ е белязана от сгромолясването, трагичното слизане от светлите пориви към тъмните бездни на Нищото и на злото. Началото на първия цикъл „Сплин и Идеал“ наистина изглежда като възторжен порив нагоре към небесата. Той започва с образа на албатроса („Албатросът“) – тази царствена птица, владетел на морските простори, символизираща духа на поета. Като нея той се стреми към лазурните селения на идеала, но остава безнадеждно прикован към земната твърд. Още в този начален сонет прозвучават драматичните акорди на мотива „падение“. Албатросът е уловен от моряците, от небесната шир той е свален долу върху мръсната дъсчена палуба и превърнат в жалко посмешище. След „Албатросът“ във „Възвисяване“ движението нагоре изглежда вече неудържимо сякаш духовното начало реализира смайваща победа над материалните ценности. Но този възторжен порив твърде скоро угасва и кривата на чувствата се устремява стремглаво надолу, придобивайки диаболична отсянка. Лирическият герой се отдава на плътски страсти, опознава греха, сблъсква се с усещането за празнота и досада от живота, изправя се пред угризенията на собствената си съвест. Това са и едни от водещите експлицитно изведени мотиви на стихосбирката. Доминиращи са песимистичните интонации на една неизмерима тъга.
Новите творби, включени в различните цикли, при последвалите издания, подчертават все по-силно и по-откровено радостта от това падение в бездната на злото. От цикъла „Парижки картини“, в който злото с неговите метафизични и социални измерения се проектира върху пейзажа на големия град, през следващите „Виното“, „Цветя на злото“, „Бунт“, лайтмотивите от първата част неизбежно стигат до своята логична развръзка в последния раздел „Смъртта“. Небитието, потъването в Нищото е последното действие на екзистенциалната драма, последното разрешение на всичко. Тази развръзка блазни лирическия Аз като нещо желано – той копнее за един безкрайно дълъг сън, подобен на смъртта.
Процесът срещу „Цветя на злото“
Само няколко месеца след появата на книгата френският вестник „Фигаро“ публикува в пренебрежителната си рубрика „Това – онова“ поредица от пасквили срещу стихосбирката и нейния автор. Писанията са пропити с отровен сарказъм: Възмутителното тук съжителства с гнусното, отвратителното е съчетано с вонящото. Никога не сме виждали да се хапе и мачка толкова плът в толкова малко страници, никога не сме присъствали на подобно ревю на демони, изроди, дяволи, котки и червеи. Тази книга е болница, открита за всички лудости на духа, за всички пороци на сърцето... Бодлер е знаел отлично какво могат да мислят за поезията му самодоволните, благоразумни, угодни на властта литературни критици. Те са готови да унищожат всеки, който не се побира в чудовищно тесните им формули – всяко своеобразие, всеки свободен и оригинален творец. Но когато критиките се изсипват отгоре му с такава безмилостна последователност, при това от влиятелен вестник като „Фигаро“, положението става наистина обезпокоително. Говори се, че внушенията за статиите идели „отгоре“, лично от министъра на вътрешните работи. В писмо до майка си от 9 юни 1857 г. Бодлер изразява убеждението си, че литературата и изкуствата преследват чужди на морала цели, че за него най-важни са красотата на замисъла и на стила. Той е изключително доволен от широката популярност на книгата и вярва, че всичко лошо, което се говори за нея, е доказателство за положителната ѝ стойност. Книгата вбесява хората! – констатира Бодлер и въпреки това е сигурен, че няма да бъде преследван и санкциониран от властта. Но се случва точно обратното – целият тираж на книгата е конфискуван и срещу него е заведено дело. Обвинението е, че с поезията си е накърнил нормите на обществения и религиозния морал. Така само половин година след изправянето на Флобер на подсъдимата скамейка заради „Мадам Бовари“ сега идва ред на Бодлер. Това е поредният аксиоматичен случай, който доказва, че, преследвайки една творба на изкуството, властта усилва въздействието на творбата и повишава интереса към нея. Междувременно поетът получава сериозна обществена подкрепа включително окуражителни писма от Флобер и Виктор Юго. В писмото си Флобер пише: Вие не приличате на никого (което е първо от всички качества)... При това Вие възпявате плътта, без да я обичате, по един тъжен и равнодушен начин, който ми е приятен. Чрез наказателно преследване властта цели да внуши на творците, че приемливо от гледна точка на обществения морал е единствено създаването на книги, служещи за нагледно демонстриране на това, че човек е роден добър и че всички хора са щастливи. Бодлер прозира в подобна постановка ужасяващо лицемерие.
И така съдебното заседание се провежда на 20 август и съдът се произнася: осъжда поета да плати 300 франка глоба и да премахне от стихосбирката си 6 стихотворения, съдържащи неприлични или неморални пасажи или изрази („Скъпоценностите“, „Лета“, „На твърде веселата“, „Лесбос“, „Прокълнати жени“, „Преображенията на вампира“). Отпада като необосновано обвинението за обида на религиозния морал. Но за Бодлер тази глоба изглежда непосилна. Той е затънал до гуша в дългове, преследван от кредитори, пределно затруднен е да посреща дори най-насъщните си нужди. След известни колебания решава да се обърне за ходатайство към императрицата и ѝ изпраща писмо. Тя се застъпва за него и съдът решава да намали глобата от 300 на 50 франка. След края на процеса поетът изпада в тежък творчески срив, здравето му рязко се влошава, но успява да се съвземе и започва да подготвя ново издание на „Цветя на злото“. То излиза от печат на 16 декември 1861 г. и в него на мястото на отхвърлените 6 се появяват нови 35 стихотворения.
Теми и мотиви „Всемирните аналогии“ (съответствията) Бодлер изпитва силно влечение към мистичното, забраненото, езотеричното, окултното. Именно този интерес поражда една от основните идеи, изграждащи светогледа и естетическите му нагласи – това е т.нар. теория за съответствията или всемирните аналогии. Поетът вярва, че между предметите и явленията в света съществуват тайнствени връзки (съответствия), които могат да бъдат уловени само от хора, „посветени“ в такова знание. Най-общо погледнато тайнствени връзки съществуват между Небето и земята, между Видимото и Невидимото, между сетивното и трансцендентното, при което материалното (видимото) е отражение, аналог на духовното (трансцендентното). Тази теория се превръща в любим възглед на Бодлер, но не е негово авторско откритие. Тя води началото си от шведския мистик Емануел Сведенборг и неговото съчинение „Чудеса“, както и от социалния утопист Шарл Фурие („Теория на всеобщото единство“), от когото Бодлер заимства термина „всемирна аналогия“. Авторът на „Цветя на злото“ възприема земята и всичко земно като нещо, което в своята цялост съответства на небето, светът като одухотворено единство, където всичко видимо е символ на свой невидим (нематериален) аналог. А въображението е божествената способност, чрез която творецът улавя сакралните връзки между нещата. По силата на същия тайнствен механизъм Бодлер счита, че и сетивата са взаимно свързани. Едно усещане непроизволно извиква друго: определен звук по необходимост извиква съответен цвят, цветът съответния си аромат и т.н. Те се допълват едно друго, за да приближат човека до същината на онова метафизическо Цяло, постижимо само от духа. Програмен характер за разбиране на теорията за съответствията има сонетът „Съответствия“ от първия цикъл „Сплин и Идеал“:
Това съответствие на „мирис, цвят и звук“ за поета несъмнено е част от всемирната аналогия. В следващата строфа ароматът, назован чуден мирис е в синкретично единство със звука на обоя и същевременно е зелен като морава, т.е. налице е своеобразно смесване, объркване на сетивата, с което е въведена новаторската идея за синестезията, загатната още в естетиката на романтиците. Всички тези идеи пронизват целия сборник „Цветя на злото“ и по този начин се превръщат в отправна точка и естетическа основа на символизма като литературно направление.
Проклятията на плътта – генезис на „странната“ красота