Страмбѝно (; , Страмбин) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 250 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението му е 6054 души, от които 412 са чужди граждани.Cittadini stranieri Strambino 2025. URL посетен на 19 януари 2025 г.
География, административно деление и население Община Страмбино се намира в район, моделиран от голям плейстоценов ледник, който с течение на времето е пренесъл значителни количества скални отломки, формирайки характерния моренов релеф на мореновия амфитеатър на Ивреа.
Разположен е в североизточната част на Метрополен град Торино, по склоновете на моренов хълм, който прекъсва алувиалната равнина на река Дора Балтеа, в долната част на района Канавезе. Територията е хълмиста и заобиколена от обработваеми земи. Историческият център е със средновековен произход, с тесни улички и значими сгради като замъка и старинните църкви, докато около него са разположени модерните квартали, изградени през 60-те и 70-те години на XX век.
Страмбино граничи със седем общини: Романо Канавезе, Мерченаско, Вестиние, Кандия Канавезе, Каравино, Виске и Ивреа. Отстои на 38 km от Торино и на 102 km от Милано.
Общината включва следните подселищаМалко населено място, изолирано от общината, от която зависи. (на итал. frazioni): Чероне, Кроте, Кароне и Реалицио.
Страмбино е част от общинското обединение „Малък моренов амфитеатър на Канавезе“ (Piccolo Anfiteatro Morenico Canavesano) заедно с Романо Канавезе, Мерченаско, Скарманьо, Пероза Канавезе и Сан Мартино Канавезе.
Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 6054 души, от които 412 чужди граждани, сред които преобладават гражданите на Румъния (129 души). Има един български гражданин.
Икономика Селското стопанство има съществено значение за местната икономика: отглеждат се зърнени култури, пшеница, лозя, фуражни растения и овощни дървета, а животновъдството включва говеда, свине, кози, коне и птици. Промишленият сектор обхваща предприятия, действащи в областта на хранително-вкусовата, металургичната, електронната, строителната, текстилната, машиностроителната, печатната и опаковъчната индустрия, както и в обработката на каучукови и пластмасови изделия. Представени са също добивът на пясък, чакъл и глина, производството на кожени изделия, дървообработването, мебелната промишленост, изработката на селскостопанска техника и на предавателно оборудване за радиоразпръскване, телевизия и телефонни и телеграфни мрежи. Третичният сектор включва добре развита търговска мрежа и разнообразни услуги, сред които банкиране, застраховане, недвижими имоти и информационни технологии.
Топоним В средновековни документи от 996 г. се среща формата Strambinus, произлизаща от латинското Strambus, вариант на класическото Strabus. Неговата семантична стойност вероятно съвпада с тази на пиемонтското stranb („крив“), което може да се обясни с разположението на селището върху наклонен хълм.
История
По време на периода Вюрм – последната ледникова фаза на кватернера – на мястото на днешно Страмбино се е издигал моренов остров, обграден от водите на Голямото езеро на Ивреа. В продължение на хилядолетия пейзажът постепенно се променя от езерен към речен: басейнът на река Дора Балтеа издълбава характерната тераса от Страмбино към Мерченаско отдясно, докато отляво потокът Киузела по подобен начин ерозира почвата в района на днешната местност Куилико чак до подселище Чероне.
Въпреки че районът показва следи от римска центуризация, първите сигурни исторически сведения са от края на X век. От дарителен акт от 4 септември 996 г. става ясно за съществуването на селището, където Гизелфредус (от рода Авогадри) вероятно е бил dominus loci („господар на мястото“).
Близостта до центъра на Маркграфство Ивреа определя ранната история на Страмбино: то е част от владенията както на Адруин, така и на епископите на Ивреа. Началото на зависимостта му от църквата не е известно, но първото сигурно свидетелство е от 1161 г., когато Баямондо, Алберто и Енрико прехвърлят свои имоти на Курията чрез епископ Гуидо. Властта на епископа е потвърдена през 1223 г. от папа Хонорий III. В продължение на повече от век селището остава под църковно управление, разделено на малки феоди, които впоследствие са дадени на родовете Де Кастро и Де Вила. След смъртта на Отоне де Вила през 1244 г. влиянието на тези фамилии намалява, а властта на графовете Сан Мартино се засилва.
Както целият район на Канавезе, така и Страмбино преживява последиците от ожесточените конфликти между гвелфи и гибелини. Разногласията между местните благородници улесняват настъплението на Савойската династия в началото на XIV век. Векът е белязан и от бунта на Тукини-те, избухнал през 1391 г. В същия период нова фамилия – графовете Валперга Мазино – оспорва властта на Сан Мартино, след като през 1391 г. получава от граф Амадей VIII Савойски инвеститура върху някои владения в Страмбино. През 1438 г. двете фамилии съвместно издават нови устави, разделени на глави, обхващащи широк кръг теми: избор на консули, престъпления, побои, рани, убийства, нарушения на реда, блудство, отравяния, хули, кражби, палежи, измами, клевети, лъжесвидетелства и др.
През XVI век в пиемонтските земи френската и испанската армия се сблъскват няколко пъти със сериозни щети за населението.
Феодът на Страмбино и неговият васалитет към Савойската корона продължават до 1797 г., когато графовете Сан Мартино стават пълноправни собственици на замъка и околните земи.
Периодът на относителна стабилност след френското нашествие продължава до началото на XIX век. През 1800 г. Наполеон Бонапарт преминава Гран Сан Бернардо и след превземането на Ивреа печели битката при моста над Киузела, североизточно от Страмбино. През 1867 г. селището е засегнато от тежка холерна епидемия, отнела живота на над 200 души. През XIX век Страмбино играе важна роля в развитието на текстилната промишленост, която стимулира икономическия растеж на града до средата на XX век.
Забележителности
Замък на Страмбино
Комплексът на замъка в Страмбино е разположен на доминиращо възвишение в северната част на селището. Той се състои от няколко постройки, принадлежащи към различни епохи и обединявани постепенно между XI и XVII век. В архитектурно отношение комплексът включва три ясно разграничими ядра: Ардуиновия замък от XI век, Готическия замък от XIV–XV век и благородническите домове от XVII век, които и днес са обитаеми.
Кметство
Сградата на кметството (Il Palazzo del Comune) датира от неокласическата епоха и е една от най-големите и представителни общински постройки в района на Канавезе. Приписва се на архитекта Франческо Мартели и е проектирано през 1819 г., но строителните дейности продължават дълго, като сградата придобива днешния си вид едва през 1862 г.
Първоначално е изградено север–южното крило, което оформя западната страна на днешния площад. То представлява разширение и обновяване на вече съществуващи сгради, закупени специално от общината. Второто крило е построено между 1845 и 1847 г. През 1846 г. Катанео, заедно с гипсови орнаментьори и художници, украсява някои от помещенията; особено ценен е таванът на Залата на съвета, украсен със стенописи от Катанео.
В този етап камбанарията достига само височината на покрива. Едва през 1862 г. тя е надстроена с още 24,50 метра над нивото на корниза, а след разрушаването на общинската кула, прилежаща към енорийската църква (1865 г.), камбаните са преместени в новата камбанария.
Енорийска църква „Св. св. Михаил и Солутор“
Проектът за енорийската църква „Санти Микеле е Солуторе“ (Chiesa parrocchiale Santi Michele e Solutore) става възможен благодарение на значителното завещание на Джузепе Иноченти Галиноти – обущар от Валсезия, който, установявайки се в Страмбино като занаятчия, успява да натрупа значително парично и имуществено богатство. През 1764 г. архитект Карло Андреа Рана представя своя проект за новата църква.
Сградата се отличава с необичайна конструкция: масивни тухлени стени, прекъсвани от единични подпори, заедно с тънката камбанария подчертават стремежа на архитектурата нагоре. Червените тухлени обеми създават характерна игра на светлосенки, която допълнително акцентира върху вертикалността на постройката.
Интериорът е организиран във форма, напомняща венче с венчелистчета. Централното пространство, четирите странични параклиса и атриумът са с елипсовидна форма, докато презвитерият е кръгъл. От него чрез две странични стълби се достига до осмоъгълния параклис на Мадоната на молитвената броеница. Широкото и хармонично движение на пространствата е подчертано от богатата пластичност на щукатурните декорации: черупки, свитъци, рамки, ниши и фризове, осветявани от светлината, влизаща през големите прозорци.
Наред с пищната барокова украса на централната зала, параклисът на Молитвената броеница впечатлява с ярка цветност, а в някои от неговите барелефи личи неокласическата намеса на Фердинандо Бонсиньоре. „Странността“ на планиметрията – често описвана като наподобяваща форма на жаба – е в духа на бароковите, особено пиемонтски, търсения на нови и оригинални пространствени решения.
В края на XVIII век сградата представлява своеобразен синтез на големите архитектурни течения от предходните два века, свързани с имена като Гуарино Гуарини, Филипо Ювара, Бернардо Антонио Витоне, Бенедето Алфиери и др. Самият Рана продължава да работи до началото на XIX век, оставайки верен на изисканото си рококо и отказвайки да приеме стиловете на неокласицизма и империята.
Църквата е обявена от Италианския фонд за околната среда (FAI) за национален паметник.
Църква на дисциплинираните Църквата на дисциплинираните (Chiesa dei Disciplinati), по-известна като Братство на Св. Франциск и Св. Марта (Confraternita di San Francesco e Santa Marta), е построена през XVII век върху по-стария ораторий на Дисциплинираните на Св. Марта. Сградата се отличава с оживена барокова фасада, разположена между две странични предни части и предшествана от малко стълбище с две симетрични рампи. Нефът е разделен на две от изящен бароков олтар от полихромен мрамор. Зад него се намира добре запазеният дървен хор, където някога са се събирали братята. Таванът е украсен със стенописи, част от които са достигнали до наши дни в отлично състояние.
През последните два века църквата претърпява няколко интервенции, които частично променят първоначалния ѝ облик. Добавени са нов олтар, дървен хор и орган на Сераси, както и нови декоративни елементи по свода и стените. Фасадата е реставрирана през 1862 г., когато цветовете ѝ са променени от розово към синьо и са добавени нови статуи, корнизи и пиластри.
През 1973 г. сградата престава да функционира като църква и е дарена на Общинската администрация на Страмбино.
Църква „Св. Мария на лозите“ Църквата „Санта Мария деле Винье“ (Chiesa di Santa Maria delle Vigne) се намира в местността Романело. В миналото е била разположена отвъд лозята, които към 2020 г. вече се намират южно от нея – върху терена пред сградата. Съществуването ѝ е документирано още през 1223 г. Сградата е реставрирана през средата на XVI век, което личи във фасадата, организирана в два надстроени реда: долната част запазва белези на ренесансовия стил, докато горната е оформена в бароков дух.
В последните години бароковите прозорци, повредени от градушка, са подменени.
Събития Карнавал на Страмбино - в периода февруари-март Патронният празник, известен като L'Incurnasiun („Коронацията“ на местен диалект), води началото си от XVII век. Той е вдъхновен от първата коронация през 1621 г. на статуята на Мадоната на молитвената броеница, която първоначално се е намирала в старата енорийска църква „Св. Солутор“, а през 1786 г. е пренесена в новата енорийска църква, където и днес е обект на почит от вярващите в Страмбино. Празникът се отбелязва в четвъртата неделя на октомври, заедно с традиционния панаир.
Образование
Две държавни и една частна детска градина Едно държавно начално училище (от 1-ви до 5-и клас вкл.)