Боргофра̀нко д'Иврѐа (; , Боргфранк) е малък град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 253 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 3457 души, от които 267 са чужди граждани.
География, административно деление и население
Боргофранко д'Ивреа се намира при изхода на Вале д'Аоста, на древния поклоннически път Виа Франчиджена, между западните склонове на мореновия релеф „Ла Сера ди Ивреа“ и Монте Буоно, който го отделя от река Дора Балтеа, в североизточната част на Метрополен град Торино.
Територията има неправилен геоморфологичен профил и силно изразени височинни вариации, достигащи до 1115 m надморска височина. Застроената зона, запазила селския си характер, се отличава с топографията на средновековния правоъгълен заслон – ричето (на итал. ricetto).
Боргофранко е разположен на кръстопът, свързващ Пиемонт, провинция Биела, Вале д'Аоста и оттам – Франция и Швейцария. В миналото през него са преминавали поклонници от Франция и Англия към Рим по Виа Франчиджена.
Благодарение на особеното си местоположение районът представлява интерес за любителите на природата и туризма, особено заради близостта си до зоната на Петте езера в мореновия релеф „Ла Сера ди Ивреа“ – най-голямото мореново образувание в Европа от епохата на Неозоя.
Боргофранко граничи с осем общини: Куасоло, Андрате, Монталто Дора, Номальо, Киаверано, Сетимо Витоне, Бросо и Лесоло. Отстои на 50 км от Торино и на 103 км от Милано.
Има следните подселища (на итал. frazioni)Малко населено място, изолирано от общината, от която зависи): Байо Дора, Биò, Кампаньола, Ивоцио, Сан Джермано, Екс Казермете, Сероне и Параторе.
Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 3457 души, от които 267 чужди граждани, сред които преобладават тези на Румъния (108 души). Там живеят и двама български граждани.
Топоним Първите свидетелства за топонима са от 1328 г. Най-добре документираната форма е Burgusfrancus (букв. от лат. „свободно от данъци селище“), чиято етимология е ясно историческа.
История Боргофранко възниква като малко земеделско селище към края на XIII век от обединението на три населени места – Куинто, Монбуено и Буò – по волята на епископа на Ивреа и маркграфа на Монферат. На 5 март 1251 г. жителите им получават правото да се заселят в Бастия и да изградят укрепено селище, burgus francus („свободно от данъци селище“). Целта е да се осигури контролът върху важния път към Вале д'Аоста и по‑специално върху транзита на мелничните камъни от Сен Марсел, който е повод за продължителни спорове между Ивреа и Верчели.
Около 1277 г. се споменава „Ново селище в долината на Монталто“, бъдещият Боргофранко. На новите заселници са предоставени широки привилегии, за да се насърчи заселването.
През 1348 г. маркграфът на Монферат Джовани II предоставя на жителите на borgo franco правото да се събират, да избират консули и длъжностни лица и да правораздават по дребни престъпления.
В продължение на около два века селището успява – с периоди на възход и упадък – да запази относителна независимост от опитите на Савойската династия да установи контрол.
През 1562 г. херцог Емануил Филиберт I Савойски потвърждава привилегиите на Боргофранко, които обаче са частично отменени единадесет години по‑късно в полза на Бартоломео Фача.
През 1618 г. херцог Карл Емануил I Савойски отнема юрисдикцията на Комуната на Ивреа над Боргофранко и го предоставя като феод на Джовани Франческо Лусалаборда до смъртта му.
През януари 1623 г. селището преминава в ръцете на генуезкия патриций Клаудио Марини – шамбелан на френския крал и посланик при Савоя – който получава титлата маркиз. Родът Марини запазва феода до 1720 г., когато Боргофранко преминава в кралски владения.
През 1640 г. селището е наводнено от река Дора Балтеа. То преживява тежки изпитания и при голямото свлачище върху Буò през 1666 г., както и по време на Пиемонтската гражданска война между Мадамистите – привърженици на регентката Мария Кристина Бурбон-Френска – и Принципистите, водени от кардинал Маврикий Савойски и принц Томас Франциск Савойски.
През февруари 1722 г. херцог Виктор Амадей II Савойски предоставя Боргофранко като графство на Джовани Франческо Палма. Родът Палма го управлява до края на XVIII век, когато се отказва от управлението и се премества в Ривароло.
В периода 1802–1814 г. Боргофранко е част от Наполеонова Франция.
Икономика В общината се произвеждат зърнени култури, пшеница, грозде и различни плодове; развъждат се говеда, свине, овце, кози, коне и домашни птици. Промишлеността включва предприятия от секторите на хранително‑вкусовата промишленост, месопреработката, опаковането, дървообработването, рафинирането на масла, химическата и каучуково‑пластмасовата индустрия, металургията, механиката, електрониката, производството на автомобилни части и аксесоари, мебелната и строителната индустрия. Секторът на услугите разполага с добре развита дистрибуторска мрежа и широк набор от дейности.
Забележителности
Балмети
Балметите (на итал. balmetti) са една от най-отличителните особености на Боргофранко. Те представляват естествени изби, издълбани в мореновата скала на Монбаронския масив, използвани за съхранение на вино, сирена, кашкавали и салами.
Произходът им е древен и е свързан с отглеждането на лозя, за което има сведения още от началото на XII век. Особен природен феномен предизвиква излизането на въздушни потоци, наричани „аури“ (на итал. ore), от планински кухини. Благодарение на тях в балметите се поддържат постоянна влажност и температура от 7–8 °C през цялата година.
Балметът обикновено е правоъгълен, на един или два надземни етажа, с двор, ограден с дървена ограда или каменен зид, често с лозница или други пълзящи растения, както и с дървени или каменни пейки.
Първото официално споменаване на балметите е от 1662 г., а през 1671 г. на графа на Кастеламонте е предложено сладко вино, съхранявано в балмет.
Днес балметите са над 200 и са частна собственост. Те не са само естествени хладилници, а и важен елемент от местната култура и традиции. Използват се като места за срещи, събирания и тържества, за което свидетелстват и имената на улиците, където се намират: „Улица на доброто настроение“ (Via del buonumore), „Улица Бакх“ (Via di Bacco), „Улица Бокал“ (Via del Coppa). Сградите не се използват като постоянни жилища: долната част, разположена над „аурите“, до 2020 г. служи за съхранение на продукти, а горната – като място за срещи между приятели и познати.
Палат „Марини“
Палацо Марини възниква като резиденция на рода Марини от Генуа, който се установява в Боргофранко през 1623 г. Семейството преустройва съществуваща постройка, обогатявайки я със стенописи, монументално стълбище и портик с ложа. Сградата включва благородническа част, разположена на юг, и селскостопанска част на север. Благородническата зона се състои от партер, първи етаж и подпокривно ниво и е без мазе – характерна особеност за постройките в Боргофранко поради воднистия терен. Главното стълбище свързва портика с разположената над него ложа, а елипсовидната стълба в средновековната цилиндрична кула от XIII век осигурява достъп до всички етажи.
През януари 1720 г. палатът става кралска собственост, а през февруари 1722 г. преминава към Джовани Франческо Палма. По-късно сградата принадлежи последователно на Отците доктринери от Ивреа, на граф Пинкия и на семейство Шок от Андрате, което преотстъпва северната ѝ част. След смъртта на последния наследник през 1960 г. палатът става държавна собственост. През 1964 г. е отдаден под наем на общината, която го изкупува през 1981 г. От 2000 г., благодарение на проект, съфинансиран от ЕС, Палацо Марини е реставриран и превърнат в център за документация, културен обмен и туристическа информация.
Стенописите в Палат „Марини“
В палата, по стените на стълбището, в четирите зали на първия етаж и в ложата е запазен цикъл от стенописи от втората четвърт на XVII век. Те са дело на най-малко три различни групи декоратори, работили съответно върху свода на стълбището, в първите две зали и върху по-качествените стенописи в Залата на етиката и Залата на изобилието. Сводът на стълбището (Scalone) представя мита за Прозерпина: долу е изобразена плачещата Церера, а горе – колесницата на Плутон, който държи отвлечената Прозерпина в прегръдките си. Голямата представителна зала (Sala di rappresentanza), достъпна директно от стълбището, има таван с дървени греди, украсени със савойски възли (двоен възел във формата на осмица). Над елегантната гипсова камина в монохром са изобразени пожарът в Троя и бягството на Еней.
Залата на сезоните (Sala delle stagioni) вероятно е дело на същия автор. Херувими с рибешки опашки поддържат антаблемана на ниска архитектурна структура, развита около свода, а от четири отвора надничат алегориите на сезоните. Залата на етиката (Sala dell’etica) е украсена в приглушени охрови и зелени тонове, с ярки акценти в ултрамарин и червено. По стените са представени библейски сцени, придружени от кратки коментари. Залата на изобилието (Sala dell’abbondanza) впечатлява със смела перспективна композиция върху свода – един от най-ранните подобни примери в Пиемонт. В центъра, върху облаци на златисто небе, е изобразено седнало Изобилието. Ложата (Loggiato) е оформена като илюзорна перспектива на галерия със седем свода, развита по задната стена.
Укрепен заслон Типична средновековна укрепена структура (ricetto) от Пиемонт, тази в Боргофранко е запазена почти непроменена до наши дни и представлява ценен свидетел за древната селскостопанска дейност в района. Характерни за нея са правите улици и традиционната селска архитектура на къщите на два или три етажа, с големи сводести ложи и помещения, предназначени за конюшни и за съхранение на сено.
Кула Порта
През Средновековието кулата (Torre Porta или el Clochèr) е служила като северен вход към укрепения заслон на селището. През втората половина на XIII век е превърната в общинска кула, а около 1629 г. поема функцията на камбанария.
През 1734 г. граф Палма, в стремежа си да премести енорията в църквата „Св. Герман“ в Сан Джермано, влиза в конфликт с енорийския свещеник и нарежда часовникът и камбаните да бъдат пренесени там. Най-голямата камбана и часовникът обаче остават неизползваеми. Спорът е разрешен през 1740 г., когато енорийска църква става „Св. Броеница“ (Santo Rosario), а камбаните и часовникът са върнати в кулата.
През 1764 г. кулата и часовникът стават общинска собственост, а броят на камбаните се увеличава от три на четири.
През 1884 г. на камбанарията е поставен нов четириъгълен часовник, изработен от фирма „Граналя“ (Granaglia) от Торино. През 1924 г. ремонтът на отдавна повредения механизъм е възложен на Атилио Фиакони от Меуляно, а през 1960 г. механичният часовник е заменен с електрически, отново произведен от фирма „Граналя“.
Бирерия „Де Джакоми“ Бившата бирена фабрика „Birreria De Giacomi“ е основана в началото на XX век от семейство Де Джакоми. Родът произхожда от Роса, малко градче в швейцарската Вал Каланка, и е свързан с основаването на едноименната пивоварна в Ливорно. Част от семейството се установява в Киавена, където през 1801 г. основава фирма за търговия с вина. Около 1920 г. Доменико Де Джакоми и негови братовчеди емигрират в Боргофранко, където създават пивоварната фабрика.
Енорийска църква „Св. Маврикий“
Енорийската църква „Св. Маврикий“ (Parrocchia di San Maurizio) е бившата църква на Братството на Св. Броеница (Chiesa della Confraternita del S. Rosario). Началото ѝ датира от XVII век, като през следващите десетилетия е многократно разширявана и преустроявана, достигайки днешния си вид през първата половина на XVIII век. През 1752 г. е издигната в ранг на енорийска църква под името „Св. Маврикий“.
Интериорът е оформен в три барокови кораба, разделени от фино декорирани мраморни колони. До главния олтар са разположени още две барокови мраморни колони, подчертаващи монументалността на пространството.
Църква „Св. Марта“