Могами () са серия тежки крайцери на Императорските ВМС на Япония. ПървоначалноПри построяването и до замяната на кулите на главния калибър (ГК) се класифицират като крайцери 2-ри клас (нито дзюнъйокан), а след замяната – като крайцери 1-ви клас (ито дзюнъйокан). Подробно за класификацията на корабите на ЯИФ виж книгата на Лакруа и Уелс, с. 698 – 699. са построени като леки крайцери, но впоследствие са преустроени на тежки. Всичко са построени 4 единици: „Могами“ (), „Микума“ (), „Судзуя“ () и „Кумано“ (). Вземат участие във Втората световна война, всички загиват в хода на военните действия.
Проектът се разработва на фона на подписания през 1930 г. Лондонски морски договор, който лишава Япония за периода на действие на това съглашение (1931 – 1936 г.) от възможността да строи нови тежки крайцери. Новите крайцери със 155-мм артилерия на главния калибър (ГК) са определени за тяхна замяна, изпълнявайки същите бойни задачи. През лятото на 1931 г. е утвърден създаденият под ръководството на капитан 1-ви ранг Кикуо Фуджимото базов проект № C-37. Поръчките за четирите крайцера са подадени през март 1931 г. в рамките на Първата програма за попълнение на флота. Строителството на първата двойка, които получават имената „Могами“ и „Микума“, се води в периода 1931 – 1935 г. от Арсенала на флота в Куре и корабостроителницата на „Мицубиши“ в Нагасаки. Втората двойка, „Судзуя“ и „Кумано“ – в периода 1933 – 1937 г. от Арсенала на флота в Йокосука и корабостроителницата на „Кавасаки“ в Кобе.
Крайцерите представляват гладкопалубни кораби със S-образен носов край, вълнообразна горна палуба и масивна носова надстройка. Корпусът е максимално олекотен за сметка на намаляването на дебелината на листовете на обшивката и използването на електрозаваряване. Четиривалната паротурбинна установка с мощност от 152 000 к.с. (111,8 МВт) осигурява максимална скорост на хода от 37 възела, а запасът гориво им позволява да изминат 8000 морски мили с 14-възлов ход. Главният калибър на кораба включва петнадесет 155-мм оръдия Тип 3 с дължина на ствола от 60 калибра в пет триоръдейни куполни установки, с максимална далечина на стрелбата от 27,4 км. За защита от въздушни нападения има осем универсални 127-мм оръдия Тип 89 в четири сдвоени установки и два 40-мм автомата тип „Би“ (заменени с четири сдвоени 25-мм автомата и две сдвоени 13,2-мм пкартечници Тип 93). Развитото торпедно въоръжение включва четири тритръбни 610-мм торпедни апарата със система за механизирано презареждане, разчетени да използват парогазовите торпеда от тип 90. На борда имат три разузнавателни хидросамолета, пускани от два катапулта на арсенала Куре Тип № 2 модел 3. Броневата защита на крайцерите е разчетена за прикриване на погребите от попадения на 203-мм снаряди, а при енергетичната установка – от попадения на 155-мм снаряди; дебелината на прикриващият ги брониран пояс достига 140 и 100 мм, съответно. Долната част на пояса играе ролята на противоторпедна преграда, отгоре тези отсеци са покрити от бронирана палуба с дебелина от 35 до 60 мм, бойната рубка е защитена до 100 мм броня. Екипажът на кораба трябва да се състои от 930 души, в т.ч. 70 офицера.
В процеса на строителството и в началото на службата си крайцерите преминават, в периода 1934 – 37 г., две мащабни модернизации, насочени към подобряван на здравината на корпуса и устойчивостта. В периода 1939 – 40 г. на тях са заменени кулите на ГК от 155-мм на 203-мм, както и първоначално е планирано.
Образувайки 7-ма дивизия, крайцерите от типа „Могами“ активно участват в бойните действия на Тихоокеанския театър на Втората световна война, в т.ч. в превземането на Малая, Нидерландска източна Индия, походът в Индийския океан, сраженията при атола Мидуей, при островите Санта Крус и във Филипинско море и залива Лейте. „Микума“ загива при Мидуей, „Судзуя“ и „Могами“ – при Лейте, а „Кумано“ – скоро след него. В хода на войната крайцерите преминават три военни модернизации, в т.ч. „Могами“ е преустроен на авионосен крайцер.
Разработване на проекта На 21 април 1930 г. в Лондон е подписан новият мултидържавен договор за ограничаване на морските въоръжения, постановяващ, в частност, качествени и количествени ограничения върху класа на крайцери на САЩ, Великобритания и Япония. В член 15 на Договора всички крайцери се подразделят на тежки (калибър на оръдията над 155 мм) и леки (калибър на оръдията от 155 мм и по-малко). За Япония сумарният таван за водоизместимостта на тежките крайцери е установен на 108 400 дълги тона (110 134 метрични), и в него се вписват точно двенадесетте вече намиращи се в състава на флота и строящи се единици. Тези ограничения отведнъж зачерават плановете за строителството на още четири 10 000-тонни крайцера от типа „Подобрен Такао“, които е планирано да се заложат в периода 1930 – 31 г. и да влязат в строй в периода 1934 – 35 г. Те са включени в програмата за попълнение на флота от 5-та година на Шьова (1930 г.), окончателният вариант на която е утвърден от министъра на флота Кейсуке Окада на 14 май 1929 г.
За леките крайцери на Япония Договорът постановява сумарен лимит от 100 450 дълги тона (102 057 метрични), който също така е практически напълно използван от вече намиращите се в строй кораби – при тяхната обща водоизместимост от 98 415 д.т неизползвани остават едва 2035 д.т. Обаче пространството за маневри при тях е много по-голямо: четирите стари бронепалубни крайцера („Тоне“, „Чикума“, „Хирадо“, „Яхаги“) със сумарна водоизместимост от 16 960 д.т вече достигат пределната си възраст на служба. През 1935 г. тя трябва да бъде достигната от два крайцера на типа „Тенрю“ (6460 д.т), а през 1936 г. – от главния крайцер на типа „Кума“ (5100 д.т). Освен това точка „b“ на член 20 от Договора разрешава на Япония да замени още един крайцер от типа „Кума“ („Тама“) с нов кораб през 1936 г., а член 19 позволява залагането на замяна за останалите три крайцера от този тип („Китаками“, „Ои“, „Кисо“) през 1934 г. За тази цел е планирано да се проведе конверсия на крайцерите „Кума“, „Тама“ и „Китаками“ в учебни, обаче нейното начало, набелязано за декември 1933 г., е отначало отложено поради липса на средства, а по-късно и е напълно отменено във връзка с излизането на Япония от всички договори по ограничаване на морските въоръжения. Така или иначе, за строителство в началото на 1930-те стават достъпни цели 50 955 д.т, от които кораби за 35 655 д.т могат да бъдат заложени веднага, а още 15 300 д.т – през 1934 г. С оглед максималната възможна водоизместимост на всеки отделен крйацер от 10 000 д.т японският Морски Генерален Щаб (МГЩ) смята за най-оптимален вариант построяването в рамките на достъпния лимит на четири 8500-тонни крайцера в периода до 1936 г. и на два 8450-тонни крайцера впоследствие.
Разработката на проекта за 8500-тонните леки крайцери (крайцерите „B“) започва през същата 1930 г. в трета секция на Морския технически департамент (МТД) под ръководството на капитан 1-ви ранг Кикуо Фуджимото. МГЩ дава за тях следното тактико-техническо задание: Основно въоръжение от петнадесет 155-мм оръдия в триоръдейни куполни установки и четири тритръбни 610-мм торпедни апарата на горната палуба, по два на борд. Освен това предвиждането на възможност за замяна на триоръдейните 155-мм установки с двуоръдейни 203-мм след излизането от договорите за ограничаване на морските въоръжения или в случай на необходимост, в съответствие с постановлението на Висшия военен съвет от 23 юли 1930 г. Бронева защита, прикриваща погребите от попадения на 203-мм снаряди и отсеците на енергетичната установка от 155-мм снаряди. Максимална скорост на хода от 37 възела, далечина на плаване до 8000 морски мили на 14 възела. Основните им задачи са такива, като на тежките крайцери (крайцерите „A“) – прикритие на своите леки сили, борба с вражеските сили, разузнаване. Предполагаеми противници – американските и британските крайцери с 203-мм оръдия, успешното унищожаване на които трябва да се осигури от планираната замяна на установките на главния калибър.
По този начин, тези изисквания слабо се различават от изискванията към 10 000-тоните крайцери „A“. 8500-тоните кораби трябва успешно да заменят крайцерите от типа „Подобрен „Такао““, строителството на които става невъзможно поради договорните ограничения, имайки при това значително по-малки размери. Изпълнението даже на тази инженерна задача е почти нереално, но МГЩ в допълнение разширява изискванията, говорейки за необходимост от поставяне на допълнително оборудване. В резултат на това, независимо от предвиденото масирано използване на електрозаваряване, утвърденият през лятото на 1931 г. базов проект № C-37 има стандартна водоизместимост от 9500 д.тПротиворечие между източниците. В легендата към плановете за проекта C-37 в „Шьова Джошенси“, с. 469 е обозначена цифрата 8500 тона, а в Maru Special № 10, с. 27 – 9500 тона. Лакруа обяснява това несъответствие с това, че е възможно, първата цифра да е разчетна величина, като в същото време втората да е много по-блика до фактическата. Виж книгата на Лакруа и Уелс, с. 437, бележка 10. На с. 818 той допълнително пояснява, че стандартната водоизместимост от 8500 дълги тона е само стартова цел при създаването на базовия проект C-37..
Крайцерите „B“ от проекта C-37 имат много общо с крайния облик на крайцерите от типа „Такао“, разминавайки се в разположението на носовите установки на главния калибър (издигната е третата, а не втората установка) и в наличието на един комин вместо два (в резултат на намаляването на броя на котлите от двенадесет до десет). Те трябва да имат аналогичната масивна носова надстройка, съвпадат и формите на четириногата фокмачта, триногата гротмачта, на кърмовата надстройка с хангара, разположението на торпедните апарати (които стават титръбни вместо сдвоени), на малокалибрената зенитна артилерия от двата 40-мм автомата тип „Би“. Зенитните оръдия са заменени с новите 127-мм с дължина на ствола от 40 калибра, техния сравнително неголям брой (четири) трябва да се компенсира от възможността на 155-мм оръдия на ГК да водят ефективен огън по въздушни цели.
Проектът за новата корабостроителна програма, разработена с оглед ограниченията на Лондонския договор, е подготовен от заместитник началника на МГЩ адмирал Осами Нагано и от заместник министъра на флота – адмирал Сэйдзо Кобаяши. Заедно с началника на МГЩ, адмирал Наоми Танигучи, на 27 юни 1930 г. те го представят на министъра на флота, адмирал Такеши Такарабе. Според предложения план се предполага построяването на общо 117 военни кораба, от тях 76 (в т.ч. четири 8500-тонни крайцера „B“) до декември 1936 г., а за останалите – от 1934 до 1938 г. На 8 юли Такарабе одобрява плана и съобщава, че се бори за неговото изпълнение, доколкото това е възможно. На 23 юли проектът за програмата се обсъжда и е одобрен на заседание на Върховния военен съвет. На 7 октомври новият министър на флота, адмирал Кийокадзу Або го представя на премиер-министъра Осачи Хамагучи, но получава отказ, поради прекомерните заложени разходи. Або предлага модифициран вариант на програмата с намаляване на броя на корабите до 59, но на заседанието на правителството от 22 октомври Хамагучи, разписва съкратен бюджет, предвиждащ финансиране за построяването на 25 кораба. Такова съкращение предизвиква възражения от страна на флота, но на 9 ноември Хамагучи и Або успяват да се договорят за компромисен вариант. Новата програма на стойност 247,08 милиона йени, включаваща построяването на 39 кораба, в т.ч. и на четири крайцера „B“, е одобрена на 11 ноември от правителството и на 15 ноември е предадена на Танигучи. Тя е приет в рамките на 59-а сесия на японския парламент през март 1931 г. и става известна като Първа програма за попълнение на флота.
Конструкция Корпус и компоновка