Паул Ницон () е швейцарски изкуствовед и писател, автор на романи и есета.
Биография Паул Ницон е син на руски химик, а майка му произлиза от Берн. След като полага зрелостен изпит, изучава история на изкуството, класическа археология и германистика в университетите на Берн и Мюнхен. През 1957 г. става доктор по философия с теза върху Винсент ван Гог („Ранният изобразителен стил. Изследване върху художествената форма и отношението ѝ към психологията и светогледа на художника“).
След това Низон работи до 1959 г. като научен асистент в Бернския исторически музей. През 1960 г. пребивава в Рим като стипендиант в Istituto Svizzero di Roma. През 1961 г. става водещ художествен критик на Нойе Цюрхер Цайтунг.
Паул Ницон напуска престижния си пост в полза на несигурния живот в литературата. Това решение намира отглас в творбите му, напр. в книгата му „Потъване. Протокол от едно пътуване“ („Untertauchen. Protokoll einer Reise“) (1972). Според критика Хилмар Клуте творчеството на Паул Ницон представлява „безкрайна автобиографична поредица от романи и дневници“.Hilmar Klute: Der Fremde. Der Schweizer Paul Nizon lebt seit vierzig Jahren in Paris und wird dort als einer der wenigen deutschsprachigen Schriftsteller geschätzt und gelesen, In: Süddeutsche Zeitung vom 30. Oktober 2017, S. 3.
След 1962 г. Паул Ницон живее последователно в Мюнхен и Берлин, а от 1977 г. – в Париж като писател на свободна практика. През 1962 г. гостува на свободното литературно сдружение „Група 47“ в Берлин. Там се запознава с писатели като Гюнтер Грас, Мартин Валзер и Ингеборг Бахман и чете от втората си книга „Канто“ („Canto“) (1963).
Паул Ницон е на няколко пъти гост-доцент, напр. през 1984 г. в Гьоте университет Франкфурт на Майн и през 1987 г. в Washington University in St. Louis (САЩ).
От 1971 г. Ницон членува в Швейцарския писателски съюз, а от 1980 г. – в немско-швейцарския ПЕН клуб. От 2011 г. е член на Немската академия за език и литература в Дармщат.
Библиография Отделни издания Bildteppiche und Antependien im Historischen Museum Bern (mit Michael Stettler, 1959. Die gleitenden Plätze, 1959, 1990 Die Anfänge Vincent van Goghs, der Zeichnungsstil der holländischen Zeit, Dissertation, 1960 Canto, 1963, 1993 Lebensfreude in Bildern großer Meister, 1969 Diskurs in der Enge. Aufsätze zur Schweizer Kunst, 1970 Friedrich Kuhn. Hungerkünstler und Palmenhändler, 1970 Im Hause enden die Geschichten, 1971 Swiss made. Portraits, Hommages, Curricula, 1971 Untertauchen. Protokoll einer Reise, 1972, 1999 Stolz, Roman, 1975, 2006 Das Jahr der Liebe, Roman, 1981 Aber wo ist das Leben. Ein Lesebuch, 1983 Am Schreiben gehen. Frankfurter Vorlesungen, 1985 Im Bauch des Wals. Caprichos, 1989 Über den Tag und durch die Jahre. Essays, Nachrichten, Depeschen, 1991 Das Auge des Kuriers, 1994 Die Innenseite des Mantels. Journal 1980–1989, 1995 Hund. Beichte am Mittag, Roman, 1998 Taubenfraß, 1999 Die Erstausgaben der Gefühle. Journal 1961–1972, 2002 Abschied von Europa, 2003 Das Drehbuch der Liebe. Journal 1973–1979, 2004 Das Fell der Forelle, Roman, 2005 Die Republik Nizon. Eine Biographie in Gesprächen, 2005 Die Zettel des Kuriers. Journal 1990–1999, 2008 Goya, Essay, 2011 Urkundenfälschung. Journal 2000–2010, 2012Martin Ebel: Wo bleibt der Weltruhm?, In: „Tages-Anzeiger“, 17. Februar 2012 Parisiana, 2015
Събрани съчинения Gesammelte Werke, 7 Bände, am Main 1999 Band 1: Canto Band 2: Im Hause enden die Geschichten Band 3: Untertauchen Band 4: Stolz Band 5: Das Jahr der Liebe Band 6: Im Bauch des Wals Band 7: Hund Romane, Erzählungen, Journale, 2009 Die Belagerung der Welt – Romanjahre, 2013
Награди и отличия 1972: „Награда Конрад Фердинанд Майер“ 1976: „Бременска литературна награда“ für den Roman Stolz 1982: „Награда на Швейцарска Фондация „Шилер““ за цялостно творчество 1982: „Награда на немската критика“ 1984: „Литературна награда на Берн“ 1988: «Chevalier» des französischen Ordre des Arts et des Lettres 1988: Preis des Senders France Culture für ausländische Literatur 1989: Torcello-Preis der Peter Suhrkamp-Stiftung 1990: „Награда Мари Луизе Кашниц“ 1992: Kunstpreis für Literatur der Stadt Zürich 1993: Amt des Stadtschreibers von Bergen 1994: Grosser Literaturpreis des Kantons Bern 1996: „Награда Ерих Фрид“ 2003: Buchpreis des Kantons Bern 2004: André-Gide-Preis für Die Erstausgaben der Gefühle und seine Übersetzerin Diane Meur in das Französische 2007: „Кранихщайнска литературна награда“ 2010: „Австрийска държавна награда за европейска литература“ 2012: Literaturpreis des Kantons Bern 2014: Grand Prix Literatur 2017: Gert-Jonke-Preis
Източници
Външни препратки Биографични данни за Паул Ницон в Каталога на Немската национална библиотека Литература от и за Паул Ницон в Каталога на Немската национална библиотека Литература от и за Паул Ницон в Немската дигитална библиотека Паул Ницон в Швейцарската национална библиотека Паул Ницон в Historisches Lexikon der Schweiz Паул Ницон в Lexikon Autorinnen und Autoren der Schweiz Паул Ницон в Die LYRIKwelt Паул Ницон в Personensuche
Категория:Швейцарски есеисти Категория:Швейцарски романисти Категория:Швейцарски автобиографи Категория:Швейцарски изкуствоведи Категория:Носители на литературни награди Категория:Носители на литературни награди на Германия Категория:Носители на Бременската литературна награда Категория:Носители на литературни награди на Австрия Категория:Носители на литературни награди на Швейцария Категория:Носители на награда на Швейцарска Фондация „Шилер“ Категория:Носители на награда „Конрад Фердинанд Майер“ Категория:Група 47 Категория:Родени в Берн