Колониалното разделяне на Африка, наричано също Надпревара за Африка и Завладяване на Африка, е окупацията, разделянето и колонизацията на Африкански територии от европейски сили по времето на Новия империализъм, между 1881 и 1914 г. Към 1870 г. едва 10% от Африка е под европейска власт, но към 1914 г. частта вече е нараснала до 90% от континента, като само Етиопия (Абисиния), Дервишката държава (част от днешна Сомалия)Jihad in the Arabian Sea 2011, Camille Pecastaing, In the land of the Mad Mullah: Somalia и Либерия са независими.
Берлинската конференция от 1884 г., която регулира европейската колонизация и търговия в Африка, обикновено се счита за началната точка на колониалното разделяне на Африка. Вследствие на политическите и икономическите съревнования сред европейските империи към края на 19 век, разделянето на Африка се оказва начинът, по който европейците могат да избегнат войни между себе си покрай Африка.R. Robinson, J. Gallagher and A. Denny, Africa and the Victorians, London, 1965, с. 175. Последните години на 19 век виждат преминаването от „неформален империализъм“ (хегемония) чрез военно влияние и икономическа доминация, към пряко управление, носещо колониален империализъм.Kevin Shillington, History of Africa. Revised second edition (New York: Macmillian Publishers Limited, 2005), 301.
Контекст Португалците установяват първите дълготрайни европейски селища, търговски пунктове, постоянни фортификации и пристанища по бреговете на Африка от началото на Великите географски открития през 15 век. Обаче, европейците показват сравнително слаб интерес към вътрешността на континента в продължение на два века.
Европейското изследване на африканската вътрешност започва задълбочено към края на 17 век. Към 1835 г. европейците вече са картографирали по-голямата част на Северозападна Африка. През средните десетилетия на 19 век известни европейски изследователи, сред които Дейвид Ливингстън и Хенри Мортън Стенли, изследват обширните райони на Южна и Централна Африка. Трудни експедиции през 1850-те и 1860-те години, водени от Ричард Франсис Бъртън, Джон Хенинг Спик и Джеймс Огъстъс Грант, намират Великите африкански езера и извора на река Нил. Към края на 19 век европейците вече са картографирали Нил от извора ѝ, проследили теченията на реките Нигер, Конго и Замбези и са осъзнали големите природни ресурси на Африка.
Дори към края на 1870-те години европейските държави все още контролират едва 10% от африканския континент, като всичките им територии са разположени по бреговете. Най-важните владения са Ангола, Мозамбик на Португалия, Капска колония на Великобритания и Алжир на Франция. Към 1914 г. само Етиопия и Либерия са напълно независими държави.
Технологичният напредък улеснява европейското отвъдморско разширение. Индустриализацията довежда бързо развитие на транспорта и комуникациите, особено под формата на параходи, железопътни линии и телеграфи. Медицинският напредък също играе важна роля, особено лекарствата за тропически болести. Разработването на хинина, ефективно лекарство срещу малария, прави обширните тропици по-достъпни за европейците.
Причини Африка и глобалните пазари Субсахарска Африка, един от последните райони на света, недокоснати от „неформалния империализъм“, също е привлекателен за европейските власти, поради икономически, политически и обществени причини. По време, когато търговският баланс на Великобритания показва увеличаващ се дефицит със смаляващи се и все по-протекционистки континентални пазари, поради Дългата депресия (1873 – 1896), Африка предлага на Великобритания, Германия, Франция и други страни отворен пазар, който би им натрупал търговски излишък: пазар, който купува повече от колониалната сила, отколкото продава.
Освен това, излишният капитал често се инвестира по-доходоносно в отвъдморски територии, където евтини материали, ограничена конкуренция и много суровини означават възможност за по-голяма печалба. Друг стимул за империализма възниква от търсенето на суровини, които не са налични в Европа, по-специално мед, памук, каучук, палмово масло, какао, диаманти, чай и калай, към които европейските консуматори вече са свикнали и от които зависи европейската промишленост. Допълнително, Великобритания иска южните и източни брегове на Африка за пристанища-спирки по пътя към Азия и териториите си в Индия.Lynn Hunt, The Making of the West: volume C, Bedford: St. Martin, 2009.
Въпреки това в Африка (с изключение на Южноафриканския съюз през 1910 г.) общите капиталови инвестиции от Европа са относително малки в сравнение с други континенти. Компаниите, заети в тропическата африканска търговия, също са малки, с изключение на тази на Сесил Роудс. Роудс ессплоатира ресурсите на днешна Родезия, Леополд II Белгийски по-късно и с особена жестокост експлоатира Свободната държава Конго. Привържениците на колониалния подход твърдят, че защитените отвъдморски пазари в Африка биха разрешили проблемите на ниските цени и свръхпродукцията, причинени от смаляващите се континентални пазари.
Според някои изследователи обаче колониализмът се използва основно за поощряване на държавното развитие, а не на търговското развитие. Исторически се забелязва по-голяма връзка между колониализма/империализма и държавното развитие.
Френско колониално разширение в западна, северна и централна Африка За да се гарантират френските национални, търговски и военни интереси, в Сенегал са изградени два основни търговски поста: Дакар и Сен Луи. Губернатор на Сенегал е Луи Федерб, който в средата на XIX век разширява френското влияние по долината на река Сенегал. Благодарение на Луи Федерб и неговия сенегалски гарнизон френската колониална политика бележи връх в своето развитие в региона. В края на XIX в. са построени множество фортификационни укрепления между Сенегал и Бамако и е изградена железопътна инфраструктура. Целта на железницата е да се подсигури по нататъшната френска експанзионистична политика към Судан. Основните опоненти на французите са империите Тукольор и Васулу.
Стратегическо съперничество
Съперничеството между Великобритания, Франция, Германия и други европейски сили е причината за голяма част от колонизацията.
Докато тропическа Африка не е голяма зона за инвестиции, други отвъдморски региони са. Обширната вътрешност между Египет и богатата на злато и диаманти Южна Африка има стратегическа стойност при осигуряването на потока на отвъдморската търговия. Великобритания е под политическо напрежение да осигури изгодни пазари срещу навлизащите съперници от Китай, Индия, Малая, Австралия и Нова Зеландия. Следователно е изключително важно да се осигури ключовия воден път между Изтока и Запада – Суецкия канал. Въпреки това, тази теория се оспорва от някои историци.Darwin, John. Imperialism and the Victorians: The dynamics of territorial expansion. English Historical Review (1997) 112#447 с: 614 – 642.
Надпреварата за африканската територия е в основата на придобиването на военни бази за стратегически цели и за упражняване на сила. Нарастващите военноморски сили и новите кораби, задвижвани с пара, изискват станции за товарене на въглища и пристанища за поддръжка. Отбранителните бази са нужни за защитата на морските пътища и комуникационните линии, особено на скъпите и жизненоважни международни водни пътища като Суецкия канал.H. R. Cowie, Imperialism and Race Relations. Revised edition, Nelson Publishing, Vol. 5, 1982.
Колониите се разглеждат като важни придобивки в преговорите за международния баланс на силите и са полезни като разменно средство във времена на международно договаряне. Колониите с голямо коренно население са, също така, източник на военна сила. Великобритания и Франция използват голям брой индийски и африкански войници, съответно, в много от колониалните им войни, както и в последвалите световни войни. През епохата на национализма има напрежение върху държавите да се сдобият с империя, като символ на статут. Идеята на „величието“ се свързва с чувството за дълг, вкоренено в стратегиите на много нации.
В началото на 1880-те години Пиер Саворнян дьо Браза изследва Кралство Конго за Франция по същото време, когато Хенри Мортън Стенли го изследва за Леополд II Белгийски, който по-късно се сдобива с лична Свободна държава Конго. Франция окупира Тунис през май 1881 г., което вероятно убеждава Италия да се присъедини към Двойния съюз на Германия и Австрия през 1882 г., като така се образува Тройния съюз. През същата година Великобритания окупира Египет (към този момента автономна държава, подчинена на Османската империя), който от своя страна властва над Судан, части от Чад, Еритрея и Сомалия. През 1884 г. Германия обявява Тоголанд, Камерун и Югозападна Африка за свои протекторати, докато Франция окупира Гвинея. През 1895 г. е основана Френска Западна Африка, а през 1910 г. е основана Френска Екваториална Африка.Thomas Pakenham, The Scramble for Africa: White Man's Conquest of the Dark Continent from 1876 to 1912 (1991).Robert Aldrich, Greater France: A history of French overseas expansion (1996).
Германската световна политика
Германия не е колониална сила преди периода на Новия империализъм, но участва охотно в тази надпревара. Фрагментирана на различни държави, Германия става обединена от Прусия едва след битката при Садова от 1866 г. и Френско-пруската война от 1870 г. Като надигаща се индустриална сила, гонеща Великобритания, Германия започва световното си разширение през 80-те години на XIX век. След като изолира Франция чрез Двойния съюз с Австрия и Тройния съюз с Италия, канцлерът Ото фон Бисмарк предлага Берлинската конференция, която поставя правила за ефективен контрол над чужда територия. „Световната политика“ (Weltpolitik) е външната политика, приета от Кайзер Вилхелм II през 1890 г., с цел Германия да се трансформира в глобална сила чрез агресивна дипломация, придобиване на отвъдморски колонии и развиването на големи военноморски сили.
Някои германци защитават разширение във Филипините и Тимор. Други предлагат настаняване във Формоса. Към края на 1870-те години тези изолирани гласове започват да формират истинска империалистична политика, подкрепена от меркантилната теза. През 1881 г. адвокатът Хюбе Шлайден публикува Германската колонизация (Deutsche Kolonisation), според която „развитието на националното самосъзнание изисква независима отвъдморска политика“.German colonial imperialism: a late and short-term phenomenon (PDF) by Bernard Poloni, in „Imperialism, hegemony, leadership“, 26 март 2004, Conference in the Sorbonne University, Paris. Пангерманизмът се свързва с империалистическите идеи на младата нация. През 1884 г. е създадено списанието „Колониален вестник“ (Kolonialzeitung). Бисмарк първоначално се противопоставя на широкомащабния немски колониализъм, но му се налага да подаде оставка след настояването на Вилхелм II на 18 март 1890 г. Самият Вилхелм II приема много агресивна политика на колонизация и колониално разширение.
Германското разширение води и до плана Тирпиц, въведен от адмирал Алфред фон Тирпиц, който въвежда различни военноморски закони, започвайки от 1898 г., като така влиза в надпревара за въоръжение с Великобритания. Към 1914 г. Германия вече има втория най-голям военноморски флот в света (около три четвърти от този на ВМС на Великобритания). Според Тирпиц, тази агресивна военноморска политика се подкрепя от Националната либерална партия на Германия, а не от консерваторите, внушавайки, че империализмът се подкрепя от надигащата се средна класа.Alfred von Tirpitz, Erinnerungen (1919), quoted by Hannah Arendt, The Origins of Totalitarianism, section on Imperialism, chapter I, part 3.