Зайдлиц () е линеен крайцерВ официалната немска класификация от онова време няма понятието „линеен крайцер“ (), и те, заедно с броненосните крайцери са класифицирани като „голям крайцер“ (). на Германския императорски военноморски флот от Първата световна война.

Той е последващо развитие на линейните крайцери типа „Молтке“. В сравнение с тях има същото въоръжение от десет 280-мм оръдия и проектна максимална скорост на хода от 26,5 възела. За сметка на увеличаването на нормалната водоизместимост с 2000 тона получава по-силно брониране (дебелината на главния брониран пояс е увеличена до 300 мм). В сравнение с британските линейни крайцери от онова време – типовете „Индифатигъбъл“ и „Лайън“ има по-слабо въоръжение, по-силно брониране и добра противоминна защита. Отличията са обусловени основно с това, че немските инженери считат своите оръдия за по-съвършени и за това техните кораби в сравнение с британските могат да имат по-малък калибър на главната артилерия при същата ефективност. Също, за разлика от британските крайцери, създавани основно за борба с крайцерите на противника, немските крайцери, поради по-малкият брой на германския флот, се създават в т.ч. за линеен бой между главните сили на британския и германския флотове и за това имат защита, сравнима с британските линкори.

„Зайдлиц“ влиза в строй на 22 май 1913 г. и заедно с другите германски линейни крайцери служи в състава на 1-ва разузнавателна група. Взема участие практически във всички големи операции на германския Флот на откритото море и почти през цялата война е флагмански кораб на командващия групата контраадмирал Франц фон Хипер. Крайцерът получава известност благодарение на изключителната си живучест, проявена по време на Ютландското сражение 31 май – 1 юни 1916 г. По време на боя корабът получава едно торпедно попадение и 19 попадения на тежки снаряди. Приема в корпуса около 5300 тона вода (21% от водоизместимостта) и на третия ден след боя (4 юни) съумява да се върне в базата, благодарение на безподобна борба на екипажа за живучестта на кораба.

Според резултатите на мирното съглашение за края на Първата световна война е интерниран в британската база Скапа Флоу на Оркнейските острови на 24 ноември 1918 г. Потопен е от собствения си екипаж на 21 юни 1919 г. Впоследствие е изваден и разкомплектован за метал.

История на разработването Според закона за флота от 1900 г. немският флот към 1917 г. трябва да се състои от 38 линкора и 14 броненосни крайцера. В резултат на поправките приети от Райхстага през 1906, 1908 и 1912 г. тази цифра е увеличена до 41 линкора и 20 големи крайцера.Според класификацията от този период в германския флот броненосните и линейните крайцери се отнасят към големите крайцери. Според британската класификация от 1912 г. немските големи крайцери до „Блюхер“ се отнасят към броненосните крайцери, а започвайки от „Фон дер Тан“ – към линейните крайцери. С цел попълването на флотите с нови кораби от 1908 до 1911 г. ежегодно трябва да се залагат три дреднаута и един линеен крайцер. В рамките на бюджет за 1910 г. в Германия трябва да се заложат три линейни кораба от типа „Кайзер“ и един линеен крайцер. Крайцерът трябва да стане допълнение към флота и получава при залагането си индекса „J“.Крайцерите, допълващи флота до 20, при залагането си получават буквени индекси. Така „Зайдлиц“, като 19-ти, получава индекса „J“, а следващият след него, като 20-ти „Дерфлингер“ – индекса „K“. След „Дерфлингер“, за да не се превиши бройката 20, всички последващи крайцери трябва да влизат в строй към смяната на вече наличен кораб. За това при залагането си те получават имената „Ерзац“ (от немското „замяна“) + „Името на заменяемия кораб“. Така например следващият след „Дерфлингер“ „Лютцов“ получава при залагането си името „Ерзац Кайзерин Аугуста“, тъй като влиза в строй вместо крайцера „Кайзерин Аугуста“. Определянето на изискванията към новия кораб започват още в началото на 1909 г., когато Генералния морски департамент иска от държавния секретар на Императорското морско ведомство Алфред фон Тирпиц изложени в писмен вид основните изисквания. При това корветен-капитана Валдемар Фолертун счита, че, за разлика от английските линейни крайцери, германските големи крайцери трябва да по своята същност бързоходни линкори, обладаващи възможността да водят линеен бой. Той поддържа идеята за германския тип линеен крайцер, който може да се използва против линейните кораби. Тирпиц, обаче, настоява за това, че основната задача на германските големи крайцери се явява борбата с крайцерите на противника.

Основният проблем в проектирането на крайцера са финансовите ограничения, поради които по размери той не може да е по-голям от съвременния му линеен кораб. Единствената възможност да се постигне по-голяма отколкото на линейния кораб скорост, е снижаването на бойните му възможности. Морският департамент отбелязва следните изисквания към линейния крайцер: скорост като на предходния тип („Молтке“) въоръжение 8 × 305-мм или 10 × 280-мм Разглеждана е също и възможността да се поставят триоръдейни кули, но в крайна сметка е решено, че за кораб от програмата за 1910 г. са достатъчни и оръдия калибър 280 мм.

Рейхстагът през август 1909 г. утвърждава финансирането за крайцера „J“, който впоследствие получава името „Зайдлиц“ в чест на пруския генерал Фридрих Вилхелм фон Зайдлиц-Курцбах. Разработката на проекта отнема 10 месеца, от март 1909 до януари 1910 г. Работите се изпълняват в проектното бюро на Имперското морско ведомство под ръководството на главния конструктор инженер Дитрих. При проектирането са разглеждани варианти за въоръжение както от осем 305-мм оръдия, така и от десет 280-мм в пет двуоръдейни кули, разположени по линейната схема. В окончателния вариант за разположение на кулите на главния калибър то е практически същото, като на „Молтке“, с изключение на разположението на носовата кула на полубака. За сметка на увеличаването на водоизместимостта с 2000 тона новият линеен крайцер получава по-мощна силова установка и усилено брониране. Окончателният проект е утвърден от кайзера на 27 януари 1910 г.

Конструкция Корпус „Зайдлиц“ има корпус с развит полубак, стигащ до фокмачтата. Форщевенът е почти прав, с остро изкачване от дъното към носовата част. Нормалната водоизместимост е 24 988 т, пълната – 28 550 т. Дължината между перпендикулярите е 200,6 м (с 14 м по-дълъг от „Молтке“), по конструктивната водолиния (КВЛ) – 200 м. Ширината на корпуса съставя 28,5 м, максималната ширина с оглед опънатата противоторпедна мрежа съставлява 28,8 м. Височината на надводния борд в района на носа е 8,9 м. Общата височина на борда в района на мидъла е 13,88 м. Газенето при пълна водоизместимост е 9,29 м, при нормална – 9,09 м. При увеличаване на газенето с 1 см водоизместимостта се увеличава с 37,71 т.

Корпусът е разделен от водонепроницаеми прегради на 17 отсека. Двойно дъно има на 76% от дължината на кораба. Способът за набор на силовите свръзки на корпуса е смесен.

Метацентричната височина се равнява на 3,12 м, което е най-голямата стойност сред всички немски линейни кораби и линейни крайцери в Първата световна война. Максимална устойчивост има при 33° крен и нулева при 72°. На „Зайдлиц“ има успокоителни цистерни на Фрам, но те не се използват по предназначение. Крайцерът има два тандемни полубалансирни руля с възможност за тяхното управление от различни отсеци и четири трилопастни винта с диаметър 3,88 м.

Корабът обладава добри ходови качества – леко и спокойно удържа курса, но е до известна степен с мудна кърма. Както и всички немски крайцери, завива тежко, със значителна (до 60% при максимално завъртане на руля) загуба на скорост, при това възниква крен до 9°.

Има 1 голям парен катер, 3 моторни катера, 2 баркаса, 2 велбота, 2 яла и 1 разглобяема лодка. Има 2 основни и 1 резервна 7-тонни носови котви и една 3,5-тонна кърмова.

Има две кухи тръбни мачти. До 1916 г. носи противоторпедни мрежи. Екипажът по щата за мирно време се съставлява 1068 души, от тях 43 офицера. При разполагане на флагман с щаб му той се увеличава със 75 души, от тях 13 офицера. Във военно време екипажът се попълва от резервисти и в Ютландския бой съставлява 1425 души.

Въоръжение Артилерията на главния калибър, както и при „Молтке“, се състои от 10 280-мм оръдия 28 cm SK L/50 с дължина на ствола 50 калибра, разположени в пет двуоръдейни кули Drh. L C/1910. Оръдието има клинов затвор и е с тегло 41,5 т. Използва само бронебойни снаряди, с тегло 302 кг. Зарядът се състои от две части. Основният заряд е разположен в месингова гилза за подобряване на обтурацията и се състои от 79 кг барут марка RPC/12. Предният заряд е в копринен картуз и съдържа заряд от същия барут с маса 26 кг. При температура на заряда 15 °C снарядът получава начална скорост от 880 м/с. Първоначално оръдията имат максимален ъгъл на възвишение 13,5° и ъгъл на наклон -8°. При максималния ъгъл на възвишение това дава далечина на стрелбата 18 100 м. През 1916 г., до Ютландския бой, ъглите са изменени на +16°/-5,5° съответно, което позволява да се получи максимална далечина на стрелба 19 100 м.

Носовата кула има сектор на обстрел 300° с височина на осите на оръдията 10,4 м над КВЛ. Двете разположени диагонално бордови кули имат сектори на обстрел 180° по близкия борд, 125° на противоположния и височина на осите на оръдията 8,2 м над КВЛ. Двете кърмови кули са поставени по линейно-терасовидната схема и имат сектори на обстрел по 290°. Височината на осите на оръдията за възвишената кула съставлява 8,4 м, а за долната 6 м над КВЛ.

Боезапасът съставлява по 87 снаряда на всяко оръдие, като сума – 870 снаряда. Във всички кули снарядните погреби се намират под зарядните. Претоваръчната камера, заедно с елеватора за боеприпаси, е окачена за гнездото на кулата и се върти заедно с него. Елеваторът за боеприпаси от претоваръчното отделение се качва в кулата и излиза между оръдията в района на техните казенници. Бронираното подемно-транспортно устройство също е окачено за гнездото на кулата и се върти заедно с претоваръчното отделение. За подаването на боезапаса от погреба в подемника в товарното отделение на погреба има тясна въртяща се платформа – т.нар. кръгов вагон. Такава конструкция осигурява достатъчно висока скорострелност – техническата скорострелност позволява да се направят три изстрела за 51 секунди, на практика е достигната скорострелност от 3 изстрела за минута.

През 1915 г. „Зайдлиц“ получава прибори за централизивано управление на стрелбата за артилериите на главния и средния калибри. Артилерията на средния калибър се състои от 12 150-мм оръдия 15 cm SK L/45 с дължина на ствола 45 калибра. Те са разположени в батарея на горната палуба в установките MPL C/06 образец 1906 г. с тегло 15 700 кг всяка. Масата на фугасния снаряд съставлява 45,3 кг, скорострелността на оръдията съставлява 5 – 7 изстрела в минута. Далечината на тяхната стрелба съставлява 13 500 м, впоследствие е увеличена до 16 800 м. Общият боезапас съставлява 1920 снаряда – по 160 на оръдие.

При построяването на „Зайдлиц“ има 12 неуниверсални 88-мм оръдия 8.8 cm SK L/45 с дължина на ствола 45 калибра. Оръдията се разполагат в установки MPL C/01 – 06. Четири има в носовата част под горната палуба, две в носовата надстройка, четири зад батареята на 150-мм оръдия и още две оръдия отстрани на кърмовата надстройка в установки, прикрити с бронещитове. Техният общ боезапас съставлява 3400 снаряда. В началото на Първата световна война вместо двете оръдия, поставени на кърмовата надстройка, са монтирани зенитни 88-мм оръдия 8,8 cm Flak L/45 с дължина на ствола 45 калибра в установките MPL C/13 (образец 1913 г.), с максимален ъгъл на подем на ствола 70°. Към Ютландското сражение, през 1916 г., всички останали 88-мм оръдия освен зенитните са демонтирани.

На крайцера има четири подводни торпедни апарата (ТА) калибър 500 мм. По един ТА стоят в носовата и кърмовите части, още два са разположени по бордовете, пред барбета на носовата кула. Общият боезапас съставлява 11 торпеда.

Брониране