Монархията на Обединеното кралство, наричана и британска монархия, е конституционната форма на управление, чрез която наследствен суверен управлява като държавен глава Обединеното кралство, владенията на Короната (Гърнзи, Джърси и остров Ман) и британските задморски територии. Настоящият монарх е крал Чарлз III, който се възкачи на трона на 8 септември 2022 г. след смъртта на майка си, кралица Елизабет II.
Монархът и най-близките членове на семейството му поемат различни официални, церемониални, дипломатически и представителни задължения. Тъй като монархията е конституционна, функциите на монарха са ограничени до неполитически дейности като даване на почести и назначаване на министър-председателя. Монархът е и главнокомандващ на британските въоръжени сили. Въпреки че крайната изпълнителна власт над правителството все още формално произтича от и се осъществява чрез кралския прерогатив, тези правомощия могат да се използват само съгласно законите, приети от парламента, и на практика в рамките на ограниченията на законодателството и прецедента. Правителството на Обединеното кралство е известно като Правителство на Негово (Нейно) Величество.
Британската монархия води началото си от дребните кралства на англо-саксонска Англия и ранносредновековна Шотландия, които до 10 век са консолидирани в кралствата на Англия и Шотландия. Англия е завладяна от норманите през 1066 г., след което Уелс също постепенно попада под контрола на англо-норманите. Процесът завършва през 13 век, когато Княжество Уелс става клиентска държава на английското кралство. Междувременно Магна Харта започва процеса по намаляване на политическите правомощия на английския монарх. От 1603 г. английското и шотландското кралство са управлявани от общ суверен. От 1649 до 1660 г. монархическата традиция е прекъсната от създаването на английската република след войните на Трите кралства. След поставянето на Уилям III и Мария II Стюарт като съмонарси в Славната революция, Законът за правата от 1689 г. и неговият шотландски аналог Законът за претенциите за права от 1689 г. допълнително ограничават властта на монарха и изключват възможността католици да наследяват трона. През 1707 г. кралствата Англия и Шотландия се обединяват, за да се създаде Кралство Великобритания, а през 1801 г. Кралство Ирландия се присъединява, за да се създаде Обединеното кралство Великобритания и Ирландия. Британският монарх е и номинално глава на огромната британска империя, която към 1921 г. покриваше една четвърт от земната площ.
Декларацията на Балфур от 1926 г. признава еволюцията на владенията на империята в отделни, самоуправляващи се държави в рамките на Общността на нациите. В годините след Втората световна война огромното мнозинство от британските колонии и територии стават независими, което на практика довежда до края на британската империя. Джордж VI и неговите наследници, Елизабет II и Чарлз III, приемат титлата глава на Британската общност като символ на свободното асоцииране на нейните независими държави-членки. Обединеното кралство и четиринадесет други независими суверенни държави, които имат за свой монарх едно и също лице, се наричат страни на Британската общност. Въпреки че монархът е общ, всяка държава е суверенна и независима от другите и монархът има различна и специфична официална национална титла за всяко владение. Макар терминът рядко да се използва днес, петнадесетте кралства на Британската общност по същество са в лична уния.
Конституционна роля Съгласно некодифицираната Конституция на Обединеното кралство монархът (в законодателството наричан „Суверен“e.g. Regency Act 1937, c.11. legislation.co.uk. National Archives. (на английски) и Негово или нейно величество) е държавен глава. Образът на монарха се използва за обозначаване на британския суверенитет и държавна власт – неговият профил, например, присъства върху британската валута и техният портрет в правителствени сгради. Суверенът се споменава и в песни, вкл. в британския национален химн – God Save the King (или, алтернативно, God Save the Queen). Клетви за вярност се дават на суверена и техните законни наследници.e.g.
Монархът взема малко пряко участие в управлението. Официалните правомощия на суверена са почти изцяло делегирани чрез различни видове нормативни актове на министри или служители на Короната или други публични органи.Crown Appointments Act 1661 c. 6 (на английски) По този начин държавническите действия от името на Короната, дори ако са извършени лично от монарха, като например речта на краля и откриването на парламента, зависят от решения, взети другаде:
Законодателната власт се упражнява в името на монарха, от и със съвета и съгласието на Камарата на лордовете и Камарата на общините. Изпълнителната власт се упражнява от правителството на Негово Величество, което се състои от министри, включващи министър-председателя и неговия кабинет, който технически е комитет на Тайния съвет. Те ръководят въоръжените сили на Короната, държавната служба и други служители на короната като дипломатическите и тайните служби (Суверенът получава определени доклади на чуждото разузнаване преди министър-председателя"In London, the revelations from [1989 Soviet defector Vladimir] Pasechnik were summarized into a quick note for the Joint Intelligence Committee. The first recipient of such reports is always Her Majesty, The Queen. The second is the prime minister, who at the time was [Margaret] Thatcher." Hoffman, David E. (Emanuel), The Dead Hand: The Untold Story of the Cold War Arms Race and Its Dangerous Legacy (N.Y.: Doubleday, 1st ed. [1st printing?] () 2009), p. 336 (author contributing editor & formerly U.S. White House, diplomatic, & Jerusalem correspondent, Moscow bureau chief, & foreign news asst. managing editor for The Wash. Post). (на английски)). Съдебната власт се осъществява от различните съдебни органи на Обединеното кралство, които по силата на конституцията и законитеs3. Constitutional Reform Act 2005 са независими от правителството. Църквата на Англия, на която суверенът е глава, има свои собствени законодателни, съдебни и изпълнителни структури. Правомощията, независими от правителството, са законно предоставени на други публични органи чрез закон или друг нормативен акт.
Ролята на суверена като конституционен монарх е до голяма степен ограничена до непартийни функции, като даване на почести. Тази роля е призната от 19 век. През 1867 г. изследователят на конституцията Уолтър Бейджхот нарича монархията „достойната част“, а не като „ефективната част“ от управлението.
Кралски прерогатив Частта от изпълнителната власт на правителството, която теоретично и номинално остава в ръцете на суверена, е известна като кралски прерогатив. Монархът действа в рамките на ограниченията на законите и прецедента, като упражнява прерогатива си само по съвета на министри, отговорни пред парламента, често чрез министър-председателя или Тайния съвет. На практика прерогативните правомощия се упражняват само по съвет на министър-председателя, т.е. министър-председателят, а не суверенът, има контрол. Монархът провежда седмична аудиенция с министър-председателя; не се правят записи на тези аудиенции и разговорите остават напълно поверителни. Монархът може да изразява своите възгледи, но като конституционен владетел трябва в крайна сметка да приеме решенията на министър-председателя и кабинета, които по дефиниция се ползват с доверието на Камарата на общините. По думите на Бейджхот: „суверенът има, при конституционна монархия ... три права – правото да бъде консултиран, правото да насърчава, правото да предупреждава.“
Въпреки че кралските прерогативи са обширни и официално не се изисква парламентарно одобрение за упражняването им, на практика те са значително ограничени. Много прерогативи на короната са излезли от употреба или са прехвърлени за постоянно на парламента. Например, суверенът не може да налага и събира нови данъци; подобно действие изисква разрешение със закон на парламента. Според парламентарен доклад „Короната не може да измисля нови прерогативни правомощия“ и Парламентът може да отмени всяко прерогативно правомощие, като приеме законодателство“.
Кралският прерогатив включва правомощията на монарха да назначава и освобождава министри, да регулира държавната служба, да издава паспорти, да обявява война, да сключва мир, да ръководи действията на армията и да преговаря и ратифицира договори, съюзи и международни споразумения. Международен договор обаче не може да променя вътрешните закони на Обединеното кралство; в такива случаи е необходим акт на парламента. Суверенът е главнокомандващ въоръжените сили (Кралския флот, Британската армия и Кралските военновъздушни сили) и също така акредитира британските върховни комисари и посланици и приема ръководители на мисии от чужди държави.
Имунитет на суверена Суверенът има личен имунитет срещу наказателно преследване или арест, както и срещу граждански искове и тяхното имущество не подлежи на принудително изпълнение или налагане на възбрана. Короната обаче, за разлика от суверена, може да бъде обект на производство за непозволено увреждане и договорно неизпълнение от 1947 г. насам.Halsbury's Laws of England, volume 8(1): „Constitutional Law and Human Rights“, paragraph 382 (на английски)
Има над 160 закона, изрично предоставящи имунитет на суверена или неговата собственост в различни отношения. Например, суверенът е освободен от антидискриминационното законодателство и други закони относно правата на работниците, здравословни и безопасни условия на труд или пенсионните закони, както и множество данъци, а инспекторите по околната среда не могат да влизат в имоти на суверена без разрешение.
История Английска монархия
След набезите на викингите и заселването през девети век, англосаксонското кралство Уесекс се очертава като доминиращото английско кралство. Алфред Велики укрепва Уесекс, завладява западна Мърсия и приема титлата „крал на англичаните“. Неговият внук Етелстан е първият крал, който управлява единно кралство, приблизително съответстващо на сегашните граници на Англия, въпреки че неговите съставни части запазват силна регионална идентичност. През 11 век Англия става по-стабилна, въпреки редицата войни с датчаните, които довеждат до датска монархия за едно поколение. Завладяването на Англия през 1066 г. от Уилям, херцог на Нормандия, е от решаващо значение по отношение както на политическата, така и на социалната промяна. Новият монарх продължава централизацията на властта, започнала през англосаксонския период, докато феодалната система продължава да се развива.
Уилям е наследен от двама от синовете си: Уилям II, след това Хенри I. Хенри взима противоречивото решение да обяви дъщеря си Мод (единственото му оцеляло дете) за свой наследник. След смъртта на Хенри през 1135 г., един от внуците на Уилям I, Стивън, предявява претенции за трона и завзема властта с подкрепата на повечето барони. Мод оспорва царуването му и в резултат на това Англия изпада в период на безредици, известен като периода на анархия. Стивън запазва властта, но се съгласява на компромис, според който синът на Мод Хенри да го наследи. През 1154 г. Хенри става първият анжуйски крал на Англия и първият монарх от династията Плантагенет като Хенри II.
Управлението на повечето анжуйски монарси е помрачено от граждански борби и конфликти между монарха и аристокрацията. Хенри II се сблъсква с бунтове от собствените си синове, включително бъдещите монарси Ричард I и Джон, но въпреки това успява да разшири своето кралство, образувайки това, което ретроспективно е известно като Анжуйската империя. След смъртта на Хенри, най-големият му оцелял законен син Ричард наследява трона; Ричард отсъства от Англия през по-голямата част от царуването си, тъй като заминава да се бие в кръстоносните походи. Той е убит по време на обсада на замък и е наследен от брат си Джон.