„Ванинский порт“ (Колыма, „Я помню тот Ванинский порт…“) е народна песен от времето на СССР, която понякога се нарича химн на колимските затворници. Точната дата на писане не е известна. Според някои сведения песента е написана от Фьодор Михайлович Дьомин през 1939 г. А. Г. Морозов, затворник от Колима, твърди, че е чул тази песен през есента на 1947 г. и я датира от 1946 – 1947 г. (строителството на пристанището Ванино е завършено на 20 юни 1945 г.). Приписва се и се самоприписва на редица автори, сред които репресираните поети Николай Заболоцки, Б. А. Ручев и дори разстреляният през 1938 г. Борис Корнилов. В петия том на събраните съчинения на Андрей Вознесенски (Издателство Vagrius) на стр. 245 – 246 има версия за авторството на Фьодор Михайлович Демин-Благовещенски (роден през 1915 г.). Магаданският писател А. М. Бирюков проучи подробно въпроса за авторството на песента и показа с голяма убедителност, че неин автор е Константин Константинович Сараханов, технически ръководител на мините Щурмовой и Малдяк, затворник и освободен, по-късно ръководител на рудник „Ударник“.
Песента носи името на пристанището в селото. Ванино, на руското тихоокеанско крайбрежие Пристанището на Ванино е трансферна точка за етапите на затворниците на път към мястото на изтърпяване на присъдата им в Колима. На гарата и в пристанището Ванино затворниците са прехвърляни от железопътни влакове на параходи на път за Магадан, административния център на Далстрой и Севвостлаг.
Текст на песента Съвраменен вариант на песента: Я помню тот Ванинский порт Я помню тот Ванинский порт И крик пароходов угрюмый, Как шли мы по трапу на борт В холодные мрачные трюмы.
На море спускался туман, Ревела стихия морская. Лежал впереди Магадан, Столица Колымского края.
Не песня, а жалобный крик Из каждой груди вырывался. „Прощай навсегда, материк!“ — Хрипел пароход, надрывался.
От качки стонали з/к, Обнявшись, как родные братья, И только порой с языка Срывались глухие проклятья.
Будь проклята ты, Колыма, Что названа чудной планетой. Сойдешь поневоле с ума, Отсюда возврата уж нету.
Пятьсот километров – тайга. В тайге этой дикие звери. Машины не ходят туда. Бредут, спотыкаясь, олени.
Тут смерть подружилась с цингой, Набиты битком лазареты. Напрасно и этой весной Я жду от любимой ответа.
Я знаю: меня ты не ждёшь И писем моих не читаешь, Встречать ты меня не придёшь, А если придёшь – не узнаешь…
Прощай, моя мать и жена! Прощайте вы, милые дети. Знать горькую чашу до дна Придется мне выпить на свете! Изпълнители Михаил Гулко Александър Скляр Вячеслав Бутусов Елена Ваенга Серж Николский
Източници
Категория:Руски песни