„Бурята“ () обикновено се смята за последната пиеса на Уилям Шекспир. Първото известно представление се е състояло на 1 ноември 1611 г. в Двореца Уайтхол в Лондон. Била е представяна също в Глоуб Тиътър и Блекфрайърс. Обикновено е класифицирана като един от късните му романси, в които Шекспир проявява загриженост за семейните връзки и помирение с митичните обстоятелства.
Действието се развива на отдалечен остров, където магьосникът Просперо, пълноправният княз на Милано крои планове да върне дъщеря си Миранда на нейното законно място, използвайки илюзия и умело манипулиране. Той призовава буря, за да накара узурпиращия си брат Антонио и неговия съучастник крал Алонсо от Неапол да повярват, че са корабокруширали и изоставени на острова. Там неговите машинации водят до разкриването на скромната същност на Антонио, спасяването на краля и брака на Миранда със сина на Алонсо, Фердинанд.
Очевидно няма един-единствен източник за сюжета на „Бурята“, но изследователите виждат паралели в „Науфрагиум“ на Еразъм, в De orbe novo на Питър Мартир и в свидетелствата от първо лице на Уилям Стрейчи и Силвестър Джордан за истинското корабокрушение на кораба „Sea Venture“ на Бермудските осторови, и последвалия конфликт между сър Томас Гейтс и сър Джордж Съмърс. В допълнение, една от речите на Гонсало произлиза от есето на Монтен за канибалите и голяма част от речите на Просперо отразяват речта на Медея от Овидиевата поема „Метаморфози“. Балът с маски в четвърто може би е бил по-късно допълнение, вероятно в чест на сватбата на принцеса Елизабет и Фредерик V през 1613 г. Пиесата е публикувана за първи път в „Първото портфолио“ от 1623 г.
Историята лежи на традицията на романтиката и е повлияна от трагикомедията, дворцовия маскен бал и може би от комедията дел'арте. Тя се различава от другите пиеси на Шекспир с по-строгия, по-организиран неокласически стил. Критиците виждат „Бурята“ като изключително загрижена за собствената си природа пиеса, те често описват връзки между „изкуството“ и театралната илюзия на Просперо, а ранните критици виждат Просперо като образът на самия Шекспир – отричането му от магията е равнозначно на оттеглянето на Шекспир от сцената. Пиесата описва Просперо като рационален, а не окултист, затова може да се направи съпоставка със Сикоракса, чиято магия често се описва като разрушителна и ужасна, докато тази на Просперо е чудна и красива. В началото на 1950 г. с публикуването на „Психология на колонизацията“ от Доминик Манони, „Бурята“ е разглеждана все повече и повече през призмата на постколониалната теория.
„Бурята“ не привлича вниманието на публиката преди забраната за изпълнението на пиесите през 1642 г.; тя постига популярност едва след Реставрацията, а след това се среща само в адаптирани версии. В средата на 19 век театралните представления започват да възстановяват оригиналния Шекспиров текст, а през 20 век критиците и учените предприемат значителна преоценка на стойността на пиесата дотолкова, доколкото тя се смята за една от Шекспировите най-великите дела. Тя е била адаптирана няколко пъти в различни стилове и формати: в музиката, има най-малко 46 опери на композитори като Фроментал Халеви, Зденек Фибич и Томас Адес; оркестрови произведения на Чайковски, Артър Съливан, Жан Сибелиус и Артур Онегер; и песни от такива разнообразни изпълнители като Ралф Вуан Уилямс, Майкъл Нюман и Пийт Сейгър; в литературата – Пърси Биш Шели пише поемата „With a Guitar, To Jane“, а Уистън Хю Одън – поемата „Морето и огледалото"; Маргарет Лорънс написва романите „Aimé Césaire“ и „The Diviners“; художници като Уилям Хогарт, Йохан Хайнрих Фюсли и Джон Евърет Миле създават картини по пиесата, а на екран се появяват версии на Херберт Трий през 1905 г., научнофантастичният филм „Забранената планета“ през 1956 г., „Книгите на Просперо“ от Питър Грийнауей през 1991 г. с участието на Джон Гилгуд като Просперо, през 2010 г. се появява и филмовата версия на Джули Tаймор, в която Просперо се променя в Проспера, изиграна от Хелън Мирън; Дез Макенф на стратфордския Шекспиров фестивал продуцира версия, в която участва Кристофър Плъмър.
Действащи лица Просперо – главният персонаж; князът на Милано. Сега живее на остров и е велик магьосник. Миранда – дъщерята на Просперо, която се влюбва в принца на Неапол – Фердинанд Ариел – комично духче, което Просперо спасява от опита на вещицата Сикоракс да го хване в капана на едно дърво. Ариел става роб на Просперо, подчинява се на всички негови заповеди, поради което накрая получава свободата си. Калибан – обезобразения син на вещицата Сикоракс, който управлява острова преди пристигането на Просперо. Сега той е негов роб, но го презира. В пиесата той изрича множество заклинания. Сикоракса – алжирска вещица; майка на Калибан. Бива изгонена от острова преди Просперо да пристигне и да пороби духовете. Ирида, Церера и Юнона – духове Алонсо – крал на Неапол Себастиан – коварният брат на Алонсо Антонио – брат на Просперо; узурпиращ дук на Милано. Заедно със Себастиан планират да убият Алонсо. Фердинанд – син на Алонсо; влюбва се в Миранда. Той е заслепен от любовта и прави тържествен обет, че е правдоподобен на Просперо и не нарушава целомъдрието на Миранда преди сватбата им. Гонсало – любезен неаполитански придворен, който помага тайно на Просперо и Миранда, когато те са изтласкани в морето, той им носи храна, вода и книги. Адриан и Франсиско – лордове Тринкуло – шегаджия, приятел на Стефано Стефано – икономът на краля, който почти винаги е пиян; приятел е на Тринуло. Моряци Нимфи Жътвари Духове
Сюжет
Магьосникът Просперо – законният княз на Милано и дъщеря му, Миранда, са били изоставени в продължение на дванадесет години на остров, след като ревнивият брат на Просперо – Антонио (подпомогнат от Алонсо, краля на Неапол) го сваля от престола и го пуска по течението с 3-годишната Миранда. Гонсало, съветникът на Алонсо, тайно снабдява лодката им с храна, чиста вода, „богати дрехи, бельо, дрехи и принадлежности“ и книги. Просперо добил магическите си сили благодарение на огромното си учене и четене на книги. Негов слуга бил духът Ариел, когото Просперо е спасил от дърво, в което е бил хванат от жестоката вещица, Сикоракс. Просперо поддържа лоялността на Ариел, като многократно му обещава да го освободи от робството. Сикоракс бива заточена в Алжир, разболява се и умира преди пристигането на Просперо, без да освободи Ариел. Синът на Сикоракса, Калибан, е деформирано чудовище и единствен не духовен жител на острова. След като Просперо пристига, Калибан го учи как да оцелее на острова, в знак на благодарност Просперо и Миранда го учат на тяхната религия и език. В очите на Калибан Просперо и узурпатор и решава да разгневи него и дъщеря му. Просперо и Миранда от своя страна го гледат с разочарование, презрение и отвращение.
На сцената Просперо само веднъж използва магията си: той обезоръжава Фердинанд, като кара нервите му да станат такива, каквито са били „още в ранна детска възраст“. Останалата част от магията му е показана чрез контролирането на духовете.
Когато Просперо разбира, че брат му Антонио е на съседния кораб, повдига буря, която кара пътниците да вярват, че са се разбили и корабокруширали. На същия кораб са приятелят на Антонио и негов съучастник – крал Алонсо от Неапол, братът и синът на Алонсо (съответно Себастиан и Фердинанд) и „довереният съветник“ на Алонсо – Гонсало. Всички тези пътници се връщат от сватбата на дъщерята на Алонсо – Кларибел и краля на Тунис. Просперо разделя оцелелите от корабокрушението в няколко групи чрез магиите си, така че Алонсо и Фердинанд се оказват разделени, като всеки вярва, че другият е мъртъв. След това три сюжетни линии се редуват в пиесата. В първата Калибан попада сред двамата пияници Стефано и Тринкуло, вярвайки, че Стефано е „смел бог“, който „носи небесен алкохол“. Те се опитват да направят преврат срещу Просперо, който в крайна сметка се проваля. В другата сюжетна линия Просперо насърчава романтичната връзка между Фердинанд и Миранда, двамата веднага се влюбват, но Просперо се притеснява и принуждава Фердинанд да стане негов слуга под претекст, че го смята за шпионин. В третата сюжетна линия Антонио и Себастиан подготвят заговор да убият Алонсо и Гонсало, за да може Себастиян да стане крал. Ариел ги отблъсква, по заповед на Просперо. Той се явява пред тримата мъже (Алонсо, Антонио и Себастиан) като харпия и го порицава задето са предали Просперо. Просперо, който става свидетел на това и отива на посещение на Фердинанд и Миранда. Тримата виновни благородници избухват, разсеяни и разочаровани.
Просперо обяснява, че е изпитвал Фердинанд. След това той заповядва на Ариел да повика други духове и да създаде маскен бал за забавление на младата двойка. Тези духове поднасят благословиите си от Ирида, Церера и Юнона, последвани от танци. Просперо изведнъж си спомня за заговора срещу него, изгонва духовете, Миранда и Фердинанд и поставя капан на Калибан, Тринкуло и Стефано. Те са преследвани на сцената от гоблини във формата на кучета. Просперо разбира, че ако Ариел е бил човек, щял да ги съжали, затова и той решава да прости на хората, които се опитали да го убият. Казва на Ариел да повика благородниците.
На финала на пиесата всички главни герои се събират пред Просперо, който прощава на Алонсо, Антонио и Себастиан. Ариел е натоварен да подготви правилното ветроходно време, за да насочи кралския кораб обратно към Кралския флот и след това до Неапол, където Фердинанд и Миранда да се оженят. След като изпълнява тази задача, Ариел най-накрая бива освободен. Просперо помилва Калибан, когото преди това е изпратил да подготви стаята, в която Алонсо и неговата партия са поканени за последната вечер преди заминаването им. (Не е ясно обаче дали след заминаването им Калибан ще остане на острова или ще бъде откаран в Неапол). Просперо казва, че възнамерява да ги забавлява с историята за живота си на острова. Той решава да погребе магическите си помощници и да „удави“ магическата си книга. В епилога той се отказва от магията си и подканва публиката да го освободи от острова чрез своите аплодисменти.
Датиране и източници Датиране
Повечето учени смятат, че „Бурята“ е написана през 1610 – 11 г. Общоприето е, че това е последната пиеса, която Шекспир сам пише, въпреки че някои от учените поставят под въпрос и двете твърдения. Те отбелязват, че е невъзможно да се определи дали пиесата е написана, преди, след или по същото време с написването на „Зимна приказка“, чието създаване е също толкова проблематично. Едуард Блънт влиза в „Бурята“ в регистъра на канцеларите на 8 ноември 1623. Това е една от 16-те Шекспирови пиеси, които Блънт регистрира на тази дата.
Съвременни източници