Мишел Фуко (), роден като Пол-Мишел Фуко (Paul-Michel Foucault) (15 октомври 1926 в Поатие – 25 юни 1984 в Париж), е френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“. Имал е професура в Колеж дьо Франс с определение в титлата „История на системите на мисълта“, преподавал е също в САЩ – в Университета на Бъфало и в Калифорнийския университет в Бъркли.
Фуко е известен най-вече със своите критически изследвания на социалните институции, особено психиатрия, медицина, хуманитарни науки, системи на затвор, както и с неговата работа върху история на човешката сексуалност. Неговите изследвания върху властта, отношенията във властта, знанието и дискурса са широко обсъждани.
През 60-те години Фуко е асоцииран със структурализма – течение, от което той се дистанцира. Той отрича постструктуралистките и постмодернистки етикети, които често по-късно са му прикачвали, като е предпочитал да се класифицира неговата мисъл като критическа история на модерността, произлизаща от Имануел Кант.
Фуко е в частност повлиян от творчеството на Ницше, неговата „генеалогия на знанието“ е с директни алюзии към Ницшевата генеалогия на морала. В късно интервю съвсем конкретно заявява: „Аз съм ницшеанец“ Nik Farrell Fox, The New Sartre: Explorations in Postmodernism, Continuum, via Google Books, p. 169.
През 2007 г. Фуко е посочен като най-цитирания интелектуалец в хуманитарните науки от Наръчника за висше образование на в. „Таймс“. The most cited authors of books in the humanities, timeshighereducation.co.uk
Биография Детство
Фуко е роден на 15 октомври 1926 г. в Поатие като Пол-Мишел Фуко в аристократично провинциално семейство, баща му Пол Фуко е известен хирург и се е надявал синът му да го наследи в професията Adams, Bert (2002). Contemporary Sociological Theory. Thousand Oaks: Pine Forge Press. p. 237. ISBN 0-7619-8781-9. Ранното образование на Фуко е било микс от успех и посредственост, докато не започва да посещава йезуитския колеж Сент Станисла, където се отличава Smart, Barry (1994). Michel Foucault. New York: Routledge. p. 19. ISBN 0-415-08887-9 Dosse, François (1997). History of Structuralism. Minneapolis: University of Minnesota Press. p. 148. ISBN 0-8166-2241-8. През този период Поатие е част от Виши и после е под германска окупация. След Втората световна война Фуко е приет в престижния Екол Нормал Сюпериор (кампус на улица Улм), традиционен път към постигане на хуманитарна кариера във Франция.
Екол Нормал Сюпериор Животът на Фуко по време на обучението в Екол Нормал е труден, той страда от остра депресия Foucault, Michel (2006). History of Madness. New York: Routledge. p. V. ISBN 0-415-27701-9. Като резултат отива да види психиатър. По това време Фуко се увлича по психологията. Той получава лиценз, еквивалентен на българското бакалавър, по психология, една нова квалификация във Франция по това време, в допълнение със степен по философия през 1952. Той особено се увлича по клиничната психология, където се докосва до мислители като Лудвиг Бинсвангер.
Фуко се присъединява към Френската комунистическа партия от 1950 до 1953. Въведен е в партията от неговия ментор Луи Алтюсер, но скоро губи своите илюзии както по отношение на политиката, така и по отношение на философията на партията Morris, Brian (1991). Western Conceptions of the Individual. Oxford: Berg. p. 428. ISBN 0-85496-801-6. Различни хора, като историка Еманюел Льо Роа Ладюри разказват, че Фуко никога не е участвал активно, за разлика от множеството други членове.
Начало на професионалния път Фуко се проваля на изпита за преподаване в публичните училища през 1950 г., но го взима на следващата година. След кратко преподаване в Екол Нормал той печели позиция в Университета на Лил, Северна Франция, където от 1953 до 1954 г. преподава психология. През 1954 г. Фуко публикува първата си книга Душевна болест и личност (Maladie mentale et personnalité), работа, от която по-късно ще се отрече. В този момент Фуко не е заинтересован от преподавателската кариера и предприема дълго изгнаничество от Франция. През 1954 г. той служи като културен делегат на Франция в Университета в Упсала в Швеция – позиция, която Жорж Дюмезил му урежда като приятел и ментор. През 1958 г. Фуко напуска Упсала и за кратко има позиция във Варшавския университет и в Университета в Хамбург.
Фуко се завръща във Франция през 1960 г., за да завърши своя докторат и за да заеме пост по философия в университета на Клермон-Феран. Там той среща философа Даниел Дефер, който ще бъде негов партньор в личния живот в течение на 20 години Halperin, David (1997). Saint Foucault. Oxford University Press, USA. p. 214. ISBN 0-19-511127-3. През 1961 г. той спечелва своя докторат, като написва две тези (обичайната практика във Франция): „основна“ теза, озаглавена Лудост и безумие: история на лудостта в класическата епоха (Folie et déraison: Histoire de la folie à l'âge classique, превеждан и издаден, вкл. в България като История на лудостта в класическата епоха) и „второстепенна“ теза, представляваща превод и коментари на Кантовата Антропология от прагматично гледище. Лудост и безумие е изключително добре приета. Фуко продължава след това с енергично публикуване, през 1963 г. публикува Раждането на клиниката (Naissance de la Clinique), Реймон Русел и преиздава своята книга от 1954 г. Душевна болест и психология (Maladie mentale et psychologie), от която отново ще се откаже.
След като Дефер е изпратен в Тунис за неговата военна служба, Фуко се премества на позиция в Туниския университет през 1965 г. Той публикува Думите и нещата (Les Mots et les choses) по време на пика на структурализма през 1966 г. и скоро е поставен в групата на учени като Жак Лакан, Клод Леви-Строс и Ролан Барт като най-новата вълна от мислители, които ще обърнат екзистенциализма популяризиран от Сартър. Фуко прави множество скептични забележки относно марксизма, което вбесява голям брой леви критици, но по-късно твърдо отрича структуралисткия етикет Dosse, François (1997). History of Structuralism. Minneapolis: University of Minnesota Press. p. 79. ISBN 0-8166-2370-8. Той все още е в Тунис по време на студентските бунтове от 1968 г., където е силно емоционално въвлечен в локалните студентски бунтове по-рано същата година. През есента на 1968-а се завръща във Франция, където през 1969 г. публикува Археология на знанието (L'archéologie du savoir) – методологичен отговор на неговите критици.
Години след 1968-а През 1968 г. френското правителство създава нов експериментален университет Париж VIII във Венсан, и назначава Фуко за глава на философския департамент през декември същата година Hitchcock, Louise (2008). Theory for Classics. New York: Routledge. p. 124. ISBN 0-415-45497-2. Фуко назначава основно млади леви в академията, например Джудит Милър, и техния радикализъм провокирал Министерството на образованието на Франция, което се противопоставило на факта, че много от курсовете били със заглавия, съдържащи фразата „марксистко-ленинистки“. Министерството издало декрет, че студентите от Венсан няма да имат възможност да бъдат преподаватели в гимназии Hitchcock, Louise (2008). Theory for Classics. New York: Routledge. p. 124. ISBN 0-415-45497-2. Както е общоизвестно, Фуко се присъединява към студентите в окупирането на административните сгради и в бой с полицията.
Преподаването на Фуко във Венсан е кратко, а през 1970 г. той е избран в най-престижната академична институция във Франция, Колеж дьо Франс, като професор по История на системите на мислене. Неговата политическа активност се усилва и неговия партньор Дефер се присъединява към ултрамаоистката организация Gauche Proletarienne (GP, Пролетарска левица). Фуко помага за създаването на Група за информация относно затворите ( или GIP) за даване на възможност на затворниците да получат гласност за техните проблеми. Това съвпада с обръщането на Фуко към изучаване на дисциплинарните институции в книгата Надзор и наказание (Surveiller et Punir), която „разказва“ за микровластовите структури, развити от западните общества през 18 век със специален фокус върху затворите и училищата.
По-късни години В края на 70-те години политическият активизъм във Франция приключва с разочарованието и загубата на илюзии на много леви интелектуалци Hazareesingh, Sudhir (1991). Intellectuals and the French Communist Party. Oxford: Clarendon Press. p. 166. ISBN 0-19-827870-5. Голям брой млади маоисти изоставят техните стари вярвания, за да станат така наречените „нови философи“, често цитирайки Фуко като основно повлиял ги, ситуация, по повод на която Фуко има смесени чувства Peter Dews, „The Nouvelle Philosophie and Foucault“, Economy and Society 8(2) (May 1979), pp. 127 – 71.. В този период Фуко започва шесттомен проект, озаглавен История на сексуалността (Histoire de la sexualité), който той така и не завършва. Неговият първи том е публикуван под заглавието Волята за знание (La Volonté de Savoir) през 1976 г. Вторият и третият том не се появяват още осем години, като изненадват читателите с техния тематичен предмет (класически гръцки и латински текстове), подход и стил, особено фокусът на Фуко върху човека като субект, концепция, която някои погрешно са смятали, че той преди това е пренебрегвал.
Фуко започва да прекарва повече време в САЩ в Университета в Бъфало, където има лекция при първата си визита в САЩ през 1970 г., и особено в Университета на Бъркли. През 1975 г. той взима ЛСД на Забриски пойнт в Националния парк Долина на Смъртта, което по-късно нарича най-прекрасното прекарване в живота сиDavid Macey (1995). The Lives of Michel Foucault: A Biography. Vintage. ISBN 0-679-75792-9.
През 1979 г. Фуко на два пъти посещава Иран, като взима дълги интервюта с политически протагонисти в подкрепа на новото временно управление, установено малко след Иранската революция. Множеството му есета върху Иран, публикувани в италианския вестник Кориере дела сера, се появяват на френски едва през 1994 г., а на английски чак през 2005 г. Тези есета предизвикват известни несъгласия, като някои коментатори твърдят, че Фуко е бил недостатъчно критичен към новия режим Иранското противоречие е често коментирано във френската литература. Виж например Eribon, Didier ((1989)1991). Michel Foucault. Harvard University Press. и Paul Veyne (2008). Foucault. Sa pensée, sa personne. Albin Michel..
В по-късните години на философа интерпретаторите на работата на Фуко се опитват да разглеждат проблемите, свързани с факта, че късният Фуко изглежда е в напрежение с по-ранната си философска работа. Когато този въпрос е повдигнат през 1982 г. в интервю, Фуко казва: „Когато хората казват 'Ето, ти мислеше това преди няколко години и сега казваш нещо друго', а моят отговор е... [смее се] 'Добре, мислите ли, че аз съм работил толкова усилено всичките тези години за да казвам едно и също нещо и да не се променям?'“ David Gauntlett. Media, Gender and Identity, London: Routledge, 2002. Той отказва да се идентифицира като философ, историк, структуралист или дори марксист, твърдейки че „Основният интерес в живота и работа е да бъдеш нещо друго, което не си бил в началото" По подобен начин той предпочита да не твърди, че представя кохерентен и безвремеви „блок от знание“, но предпочита и желае неговите книги „да са нещо като кутия за инструменти, в която другите могат да тършуват, за да открият инструмент, който могат да използват винаги, когато пожелаят в тяхното собствено поле... Аз не искам да пиша за аудитория, аз пиша за потребители, не за читатели“ Michel Foucault (1974). 'Prisons et asiles dans le mécanisme du pouvoir' in Dits et Ecrits, t. II. Paris: Gallimard, 1994, pp. 523 – 4)