Тезата за османския упадък () е отхвърлена от съвременната историография концепция за общия ход на историята на Османската империя, която е доминираща в османистиката до 70-те години на XX век.
Според тезата за османския упадък, след „Златният век на Сюлейман Великолепни“, империята постепенно навлиза в период на всеобхватна стагнация и упадък, от който никога не успява да се възстанови, и който продължава до разпадането на Османската империя през 1923 г.Linda Darling, Revenue Raising and Legitimacy: Tax Collection and Finance Administration in the Ottoman Empire, 1560 – 1660 (Leiden: E.J. Brill, 1996)Günhan Börekçi, „Factions and Favorites at the Courts of Sultan Ahmed I (r. 1603 – 1617) and His Immediate Predecessors,“ PhD dissertation (The Ohio State University, 2010) Тезата е господстваща през XX век в западноевропейската и турската историография, въпреки че през 1978 г. историците започват да се съмняват във фундаменталните допускания на тезата за упадъка.Howard, Douglas A. „Genre and myth in the Ottoman advice for kings literature,“ in Aksan, Virginia H. and Daniel Goffman eds. The Early Modern Ottomans: Remapping the Empire (Cambridge University Press, 2007; 2009), p.143.
След публикуването на многобройни нови изследвания по история на Османската империя през 1980-те, 1990-те и 2000-те години, се достига до научен консенсус за отхвърлянето ѝ.Abou-El-Haj, Formation of the Modern State, pp. 3 – 4.Finkel, Caroline (1988). The Administration of Warfare: The Ottoman Military Campaigns in Hungary, 1593 – 1606. Vienna: VWGÖ. p. 143. ISBN 3-85369-708-9.Kunt, Metin (1995). „Introduction to Part I“. In Kunt, Metin; Christine Woodhead (eds.). Süleyman the Magnificent and His Age: the Ottoman Empire in the Early Modern World. London and New York: Longman. pp. 37 – 38. students of Ottoman history have learned better than to discuss a „decline“ which supposedly began during the reigns of Süleyman's „ineffectual“ successors and then continued for centuries.
Първи глашатаи на тезата за упадъка на османската държава са самите османски интелектуалци. Още през XVII век литературният жанр на насихатнаме или „Напътствия към принцовете“ залага тезата.Howard, „Genre and Myth,“ pp. 137 – 139. Литературно управлението на Сюлейман Великолепни се издига еталонно за своеобразен връх в литературния жанр и по този начин се създава една идеализирана представа за „последващия упадък“. Тази теза съвпада с оценките на Димитрие Кантемир в неговата „История образования и падения Оттоманской империи“ (), която е преведена на английски през 1734 г. и оттук намира радушен безкритичен повсеместен прием във всеобщата историография и османистика. През XIX век тезата е споделена и от Йозеф фон ХамерJoseph von Hammer-Purgstall, Geschichte des Osmanisches Reiches, (на немски) 10 vols. (Budapest: Ca. H. Hartleben, 1827 – 35)., който знаейки османотурски намира нейното „препотвърждение“ от османските писатели на насихатнаме.
Последният стожер на тезата е Бърнард Луис, който никога не се отказва от тезата, че Османската империя е преживяла всеобхватен упадък, засягащ османското публично управление, общество и цивилизация през XVII век, който упадък съвпада с „общата криза“.
Тезата за упадъка на Османската империя е заменена от новата теза за трансформация на Османската империя (1550 – 1700), като османската историография разглежда Османската империя до първата половина на XVIII век, като държава която не се намира в упадък.
Източници
Категория:Османска историография Категория:Теории на историята Категория:Османистика