Ловният павилион „Ступиниджи“ () е резиденция в Никелино, Северна Италия, построена между 1729 и 1733 г. по проект на архитекта Филипо Ювара за Савойската династия като място за ловни излети. Комплексът е част от веригата Савойски кралски резиденции в Пиемонт и е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО през 1997 г.

Местоположение Ловният павилион се намира в единственото едноименно подселище Ступиниджи на община Никелино, на 10 км южно от Торино. Терминът „ловен павилион“ обозначава самия дворцов комплекс, докато владенията на Ступиниджи включват и днешния Природен парк „Ступиниджи“.

История Произход Територията, известна през Средновековието като SuppunicumКонрад II Салически през 1026 г. потвърждава на Абатство Новалеза властта над земите в близост до селището Suppunicum, след това станало Stupunico, Suppunigo и след това Stupinigi, вече разполага с малък замък, все още видим източно от днешната сграда. Построен е като укрепление за защита на Монкалиери и е владение на Савоя-Ахая – кадетски клон на Савойската династия. Замъкът преминава към херцог Амадей VIII Савойски едва след изчезването на този клон през 1418 г., а през 1439 г. той го предоставя на свързания с него маркиз Палавичино ди Дзибело.

През 1564 г. Емануил Филиберт Савойски възстановява собствеността на Савойската династия, отчуждавайки владението от семейство Палавичино. По негова воля замъкът и земите му са поверени на Ордена на св. Маврикий, чийто велик магистър е и глава на Савойския дом, поради което Ступиниджи остава под прякото управление на савойските суверени. Именно при Емануил Филиберт плодородните околни земи се превръщат в едно от предпочитаните места за лов на двора, наред с горите на Алтесано, където по-късно е изграден дворецът във Венария Реале.

XVIII век и блясъкът на трансформацията в кралски ловен павилион

Виктор Амадей II Савойски взема решение да преобрази комплекса в резиденция, достойна за новия кралски статут на Савойския дом. През април 1729 г., малко преди абдикацията си, той възлага проекта на Филипо Ювара като своеобразно наследство за първия си градски архитект и за наследника си Карл Емануил III. Ловният павилион е открит официално на празника на Свети Хуберт през 1731 г., след което става сцена на многобройни ловни излети. Завършването на сградата в нейната „юварова“ фаза продължава до 1735 – 1737 г., когато е изпълнена и декорацията на кралските и краличните апартаменти. Поради Войната за полското наследство комплексът е въведен в пълноценно придворно ползване едва през май 1739 г., по време на посещението в Торино на великия херцог на Тоскана Франц I, бъдещ император и брат на сардинската кралица Елизабет Тереза Лотарингска.

Важно е да се отбележи, че през XVIII век Ступиниджи не функционира като истинска резиденция в смисъла на място за продължителни престои на суверена и двора. Според последните изследвания савойските владетели пребивават в Торино само няколко месеца годишно, обикновено от Коледа до Великден, след което се преместват между резиденциите около столицата и предприемат пътувания извън Пиемонт (главно към Савоя и по-рядко към Ница). Основните им резиденции до края на XVIII век остават Венария и Монкалиери. Ступиниджи служи предимно като ловен павилион и място за кратки престои, обикновено не повече от една–две нощувки.A. Merlotti, Una corte itinerante. Това обяснява защо до Реставрацията комплексът няма собствен управител, за разлика от Венария и Монкалиери.

Въпреки че Венария и Монкалиери, особено след възкачването на Виктор Амадей III и Мария-Антония Бурбон-Испанска през 1773 г., остават основните места за придворни тържества, от 1760-те години Ступиниджи също се използва, макар и епизодично, за важни приеми при посещения на високопоставени гости. Сред значимите събития е празненството през 1773 г. по повод брака на Мария Тереза Савойска с графа на Артоа, бъдещия крал на Франция Шарл X.U. Bertagna, Le feste di Stupinigi, in «Cronache economiche», 3-4, 1977, с. 3-16; P. Cornaglia, Le feste alla corte di Torino nel XVIII secolo, в Torino in festa, a cura di P.L. Bassignana, Torino, s.n.t., 2004, с. 86-150 (особено с. 133-137) Сред посетилите комплекса са император Йозеф II през 1769 г.,A. Merlotti, «Il y a ici quelque étiquette?» Cerimonie e sociabilità per la visita di Giuseppe II a Torino nel 1769, в La festa teatrale nel Settecento. Павел Романов (бъдещ цар Павел I) със съпругата си през 1782 г.M. Di Macco, Il soggiorno dei conti del Nord a Torino nel 1782. и кралят на Неапол Франческо I Бурбон-Двете Сицилии през 1785 г.

Конструкцията е разширена по време на управлението на Карл Емануил III и Виктор Амадей III с участието на архитекти като Джовани Томазо Пруното, Лодовико Бо и Бенедето Алфиери. През 1740 г. са добавени още две крила, предназначени за конюшните и селскостопанските навеси, които оформят дългата дървесна алея към входа на имението.

XIX век

Наполеон Бонапарт пребивава в двореца от 5 до 16 май 1805 г., преди отпътуването си за Милано за коронацията като крал на Италия. По време на престоя си той провежда срещи с водещите политически институции на Торино, включително с кмета, съдебната власт и духовенството, начело с архиепископ Карло Луиджи Буронцо дел Синьоре. Според сведенията архиепископът е строго порицан от императора за предполагаема кореспонденция с Карл Емануил IV Савойски – епизод, който вероятно води до заместването му с епископа на Акуи Терме монсеньор Джачинто дела Торе.

През 1808 г., макар и за кратки периоди, в двореца пребивават Полин Бонапарт и съпруга ѝ принц Камило II Боргезе,Antonio Spinosa, Paolina Bonaparte l'amante imperiale, Oscar Storia Mondadori, 2001, с. 169 тогава генерален губернатор на Пиемонт.

През 1832 г. сградата е върната в собственост на кралското семейство, а на 12 април 1842 г. там се отбелязва бракът между Виктор Емануил II – бъдещ първи крал на Италия, и Мария Аделхайд Хабсбург-Лотарингска. Комплексът преминава към Италианската държава през 1919 г., а през 1925 г. е върнат заедно с околните имоти на Ордена на св. Маврикий.

През XIX век дворецът за няколко години е домакин на индийския слон Фриц, подарен на Карл Феликс. Животното става известно, но впоследствие полудява и нанася значителни щети на околните дървени конструкции, чиито следи са видими и днес. Слонът е убит и дарен на зоологическия музей на Торинския университет; днес е изложен в Регионалния музей на естествените науки в Торино.

От 1919 г. в сградата на Ступиниджи се помещава Музеят на изкуството и обзавеждането, който събира мебели от Савойските резиденции, както и от други италиански дворове преди обединението на Италия, включително Бурбон-Парма и техния дворец в Колорно.

Дългият проект за реставрация, започнал през 1988 г., е ръководен от архитектите Роберто Габети и Маурицио Момо и от студио „Изоларкитети“ (Аймаро Ореля д'Изола). Сградата периодично е домакин на международни художествени изложби.

Архитектура

Планът на сградата е организиран около четири рамена във формата на Андреевски кръст, излизащи от централната ос, която съвпада с алеята от Торино към двореца, обрамчена от селски къщи, конюшни и стари стопански постройки.

Централното ядро представлява голяма овална зала с двойна височина, от която излизат четирите по-ниски крила. В тях са разположени кралските апартаменти и помещенията за гости. Овалната зала е снабдена с „вдлъбнато-изпъкнали“ балкони и е увенчана със статуята на Елена, дело на Франческо Ладат. След заминаването на Филипо Ювара за Мадрид ръководството на строежа е поверено на Джовани Томазо Пруното, който разширява комплекса въз основа на оставените от Ювара скици, стремейки се да запази характерната игра на светлина и форми. За украсата на новите зали са привлечени множество художници.

Интериорът е оформен в стил Италианско рококо, с използване на лак, порцелан, позлатена мазилка, огледала и бриар. Днес комплексът обхваща около 31 000 m², като 14 000 m² са заети от прилежащи сгради, 150 000 m² – от парка, а 3800 m² – от външните лехи. Общо включва 137 зали и 17 галерии.

Сградата се разгръща към обширен осмоъгълен двор, около който са разположени обслужващите постройки.

Сред изисканите мебели, създадени за двореца, се открояват произведенията на Джузепе Мария Бонцаниго, Пиетро Пифети и Луиджи Приното. Запазени са и декорации от венецианските художници Джузепе и Доменико Валериани, от Гаетано Перего и от виенчанина Кристиян Верлин, кактои стенописите на Виторио Амедео Чиняроли, Джан Батиста Крозато и Шарл-Андре ван Лоо.

Вход

От входа на комплекса се навлиза в обширното пространство на Портретната галерия, разположена в бившите странични конюшни, проектирани и построени от Филипо Ювара след завършването на централната част на сградата. Първоначално зоната е служила за съхранение на карети и подслон на коне по време на ловните излети. Днес тук се намира оригиналната статуя на елена на Ступиниджи, създадена от Франческо Ладат през 1766 г., която до 1992 г. е увенчавала купола на централната зала. Поради съображения за опазване тя е преместена на закрито и заменена с модерно бронзово копие. Скулптурата е заобиколена от дървени барелефни портрети, поръчани от Виктор Емануил II и първоначално предназначени за Кралския замък в Монкалиери.

В антибиблиотеката, а след това и в библиотеката, се вижда промяната във вкуса от средата на XVIII век, когато част от конюшните е преустроена в библиотечно пространство. То е оборудвано с рафтове по проект на Бенедето Алфиери, боядисани в синьо, слонова кост и златно, и допълнени с алегории на изкуствата и науките, изрисувани над вратите от Джузепе Ногари.

Апартамент на херцога на Шабле Известен и като „Източен апартамент“ (за разлика от по-представителния Западен апартамент), този ансамбъл от зали е разширен под ръководството на Бенедето Алфиери през XVIII век, за да приюти помещенията на Бенедикт Савойски, херцог на Шабле и син на крал Карл Емануил III. Апартаментът е обект на реставрация, финансирана частично със средства от тотото.

Игрална зала

Най-голямата и представителна зала в апартаментите на херцога на Шабле е игралната зала – просторно помещение, предназначено за забавления на двора. Тя е оформена като правоъгълна зала със заоблени ъгли и две големи ниши по дългите стени. Таванът, изписан от Джовани Пиетро Поцо през 1765 г., следва същите екзотични и ориенталски мотиви, които украсяват и стените, създавайки изискан фон за игралните мебели: всекидневна от средата на XVIII век, игрална маса в стил Луи XV със скъпоценна шахматна дъска, инкрустирана с абанос и слонова кост, както и бюро с фини слонокостни инкрустации от началото на XVIII век. Шиноазериите и порцеланът, разположени в залата, допълват екзотичния характер на декорацията.

Огледална зала и Кабинет на Полин Бонапарт Двете съседни зали представляват уникален ансамбъл в рамките на двореца. Първата е оформена в характерен рококо стил и е изцяло покрита с щукатури и огледала от пода до тавана. Декорацията е изпълнена през 1766 г. по идея на Джовани Пиетро Поцо, със съдействието на Микеле Антонио Рапу при изработката на дървените панели. Полилеят е по-ранен – от 1740-те години и е украсен със скулптурни птици от ковано желязо.

Кабинетът на Полин Бонапарт дължи сегашния си вид на престоя на Полин Бонапарт, сестра на Наполеон, когато тя и съпругът ѝ са назначени за губернатори на Пиемонт. Помещението съдържа изящна мраморна вана, украсена с барелефи с императорски символи и наполеоновия орел.

Зала „Бонцаниго“

След като залата добива известност благодарение на шкафа–библиотека, изработен от Джузепе Мария Бонцаниго, към който днес е функционално свързана, тя става и място за работа на други художници. Джовани Батиста Алберони изписва таванната фреска през 1753 г., а Пиетро Доменико Оливеро украсява зоната над вратите между 1749 и 1753 г. На фона на бароковата декорация се открояват мебелите в класически стил, сред които особено впечатлява огледалото на Бонцаниго, рамкиращо овален портрет на Йосиф Бенедикт Савойски, граф на Мориен.

Молитвена зала