Николай I Павлович () е император на Русия и велик княз на Финландия от 1825 до 1855 и цар на Полша от 1825 до 1831. Той е третият син на Павел I и наследява най-големия си брат Александър I. Управлението му се характеризира с авторитарност и консерватизъм, както по отношение на вътрешната политика, така и по отношение на външната политика. Наследен е от сина си Александър II.
Биография Николай I Павлович Романов е роден в град Гатчина на 6 юли (25 юни 1796 г.). Той е третият син на император Павел I и императрица Мария Фьодоровна и е по-малкият брат на император Александър I и на великия княз Константин Павлович Романов. Тъй като е най-малкият от синовете на император Павел I, Николай никога не е възпитаван и обучаван за император и наследник на трона, а получава своето образование, докато служи в армията. Когато през 1825 г. Александър I умира, без да остави свои наследници, брат му Константин е логичният наследник на трона. От 9 декември до 25 декември 1825 г. руските официални държавни органи признават Константин за император и самодържец всерусийски Константин I, но той фактически никога не изпълнява тази длъжност, тъй като официално се отказва да наследи руския престол още преди смъртта на император Александър I. Така през 1825 г. Николай наследява брат си и се възкачва на руския престол.
През 1817 г. Николай се жени за своята втора братовчедка пруската принцеса Фредерика Луиза Вилхелмина Шарлота Пруска (* 13 юли 1798; † 1 ноември 1860), четвъртото дете на Фридрих Вилхелм III, крал на Прусия, и Луиза фон Мекленбург-Щрелиц. След брака си с Николай I приема православното име Александра. Двамата имат седем деца:
ИмеРажданеСмъртБележкиАлександър II18181881император на Русия; женен за Мария фон Хесен-ДармщадМария Николаевна18191876омъжена за Максимилиан дьо Боарне (бракът е признат от баща ѝ за равнопоставен) и повторно за Григорий СтрогановОлга Николаевна Вюртембергска18221892омъжена за Карл I, крал на ВюртембергАлександра Николаевна18251844омъжена за Фридрих, ландграф на Хесен-КаселКонстантин Николаевич18271892женен за Александра фон Сакс-АлтенбургНиколай Николаевич18311891женен за Александра фон ОлденбургМихаил Николаевич18321909женен за Сесилия фон Баден
Управлението на Николай I продължава от 1825 г. до смъртта му през март 1855 г. Според някои историци Николай се самоубива, тъй като не може да понесе неизбежното поражение на Русия по време на Кримската война, според други – умира, след като заболява тежко от грип. Наследен е от първородния си син Александър II.
Вътрешна политика Консерватизъм Още в първите дни от управлението си Николай I се сблъсква с Декабристкото въстание. Това антицарско въстание, имащо за цел реформирането на имперска Русия в република и свалянето на Николай от трона, подтиква руския император към засилване на традиционния руски авторитаризъм. През 1833 министърът на просветата Сергей Уваров обявява водещите принципи на правителството – „самодържавие, православие и народност“. Принципът на самодържавието цели да утвърди и да поддържа абсолютната власт на монарха, която е възприета като основа на Руската държава. Принципът на православието утвърждава Руската църква и религия и тяхната огромна роля в Русия. Принципът на народност представлява идеята за особения характер на руската нация, който играе изключително важна роля за подкрепянето на властта и управляващата династия. Руският народ трябва да покаже своята вярност към неограничената власт на руския император, към традициите на Руската православна църква и към руската народностНиколай Рязяновски, История на Русия, изд. Кама, 2008, стр. 291. Николай установява един крайно репресивен режим, който се основава на военния ред и дисциплина. Тайната полиция изгражда широка мрежа от информатори, цензурата става по-строга, засилва се държавният контрол в образованието, издателската дейност и целия обществен живот. И за управлението на своята империя, Николай решава да се опре не на съществуващите вече държавни институции като Комитета на министрите или Държавния съвет, а на специални бюрократични апарати, които съществуват извън официалните държавни институции. Тези специални бюрократични апарати са така наречените Комитети и Личната канцелария на Негово Величество.
Комитети Специалните комитети, с чиято помощ управлява Николай I, вършат своята работа в пълна тайна и тъй като съществуват извън нормалния държавен апарат, внасят още повече усложнения и объркване в огромната администрация на империята. Императорът избира лично членовете на тези комитети сред най-близките си поддръжници. Сред някои от тези комитети са: комитетът по образованието, комитетът по отмяната на крепостничеството, комитетът по общинската реформа. Първият и един от най-важните такива комитети е този, създаден на 6 декември 1826 г. Задачата на държавниците, участващи в този комитет, е да бъдат проучени всички документи и проекти, оставени от Александър I, да бъдат разгледани всички важни аспекти на управлението и на социалната организация на руската държава и да се дадат предложения за подобрение на тези аспекти. Но, тъй като комитетът е твърде консервативен във вижданията си, на практика не допуска никаква съществена промяна и не води до никакви подобрения. Въпреки че Николай I често взема лично участие в комитетите, тяхната работа практически се оказва безполезна, тъй като не води до реално решаване на проблемите и невъзможността на един комитет да се справи със задачата си води до създаването на друг. Например, по време на управлението на Николай има 9 комитета, които се занимават с въпроса за крепостното правоНиколай Рязяновски, История на Русия, изд. Кама, 2008, стр 292.
Личната канцелария на Негово Величество В управлението си Николай I се опира също така и на така наречената Лична канцелария на Негово Величество, която се оказва донякъде по-ефективна от комитетите. Работата на Личната канцелария на Негово Величество е да се занимава с въпроси, които изискват личната намеса на императора, и да следи за изпълнението на заповедите му. Разделена е на шест отдела. Първият отдел се занимава с въпроси, изискващи личната намеса на императора, и с наблюдението на изпълнението на заповедите му. Вторият отдел се занимава с кодификацията на законите; начело на този отдел стои Михаил Михайлович Сперански. Третият отдел, създаден през 1826 г., се занимава с управлението на жандармерийския корпус; този отдел представлява политическата полиция, натоварена със задачата да следи и наблюдава руснаците и всички аспекти на техния живот; отделът действа като основния инструмент срещу подривната и революционна дейност, следи дейността на администрацията, защитава и следи за изпълнението на принципите на правителството на Николай I, контролира и налага цензура върху пресата; начело на отдела близо 20 години стои генерал Александър Бенкендорф. Четвъртият отдел се занимава с ръководенето на институциите, занимаващи се с благотворителност, и на учебните заведения, които са под юрисдикцията на императрицата. Петият отдел се занимава с подобряването на положението на държавните селяни; начело на отдела стои генерал Павел Кисельов; по-късно този отдел е заменен от Министерството на държавните имоти. Шестият отдел се занимава с изготвянето на административен план за ЗадкавказиетоНиколай Рязяновски, История на Русия, изд. Кама, 2008, стр 292.
Законодателни реформи Желанието на Николай I е да избистри и организира руските закони, тъй като руската държава все още се опира на законите на цар Алексей, датиращи от 1649 г., включително и на голяма част болярски укази и разпоредби. Началото на реформата в кодификацията на руските закони е положено от Втори отдел на Личната канцелария на Негово Величество чрез публикуването на пълен сборник на законите през 1830 г., последвано от приемането на Граждански кодекс и Наказателен кодекс.
По отношение на въпроса за крепостничеството ограничеността на Николай I и неговата администрация в подхода им към реформите се проявява много ярко. Императорът не одобрява крепостничеството, тъй като си дава ясна сметка за нищетата, до която то води, и се опасява от въстание на крепостните селяни. Но от друга страна, отказва да издаде декрет, с който крепостничеството да бъде напълно премахнато, за да не предизвика неодобрението на аристокрацията. Реформите, направени по отношение на въпроса за крепостничеството, са минимални: мерките, взети от короната в полза на крепостните селяни, имат за цел да ги предпазят само от крайни форми на злоупотреба, като и им се разрешава да откупят свободата си в случай, че имението на господарите им е продадено за дългове.
Въпреки че Николай I и неговото правителство не успяват да направят основни реформи в държавата, в някои сфери са извършени важни промени. Новият кодекс за държавните селяни, въпреки многобройните си недостатъци, представлява огромно постижение и един съвсем нов етап за руското законодателство.
Но след 1848 г. дори най-ограничените реформи стават немислими. Николай I се превръща в абсолютен консерватор. Цензурата достига невероятни размери, а развитието в литературата и обществената мисъл е на практика задушено.
Външна политика „Жандармът на Европа“ Във външната политика Николай I действа като защитник на легитимизма и противник на революционните движения. Предложенията му за помощ срещу тях, приети в няколко случая, му донасят прозвището „Жандарма на Европа“. В идеите си за външната политика руският император е силно повлиян от австрийския посланик Шарл-Луи дьо Фикелмонт, консерватор и близък приятел на Клеменс фон Метерних. Следвайки вижданията на тези двама видни консерватори, през 1830 година Николай I отказва да признае суверенитета на Белгия, тъй като го смята за нарушаване на териториалните клаузи на Виенския конгрес. По същия начин отказва да признае и режима на Луи-Филип във Франция. След като не получава международна подкрепа, руският император е принуден да приеме новото статукво, но забавя ратификацията на Лондонския договор с няколко месеца и избягва установяването на дипломатически отношения с новата държава до 1852 година.
По отношение на държавите от Западна Европа външната политика, водена от Николай I, не променя международното положение на Русия. Руската империя запазва своята водеща роля в Европа. Русия е желан партньор и добър съюзник, който разполага с много силна армия. Империята на Николай I представлява гарант за европейския мир и стабилна опора на монархическите режими. Виенската система, в която основна роля играе и Русия, осигурява европейското спокойствие от големи войни за близо половин век. Николай I поддържа добрите отношения на своята държава с Австрийската империя и Прусия, виждайки в това гаранция за стабилността и спокойствието в Европа.