Аферата „Уотъргейт“ () е политически скандал, свързан с незаконни действия, извършени от президента на САЩ и Комитета на Републиканската партия по време на президентската предизборна кампания през 1972 г. В хода на дългогодишно разследване става обществено достояние фактът, че представители на щаба на републиканския кандидат, президента Ричард Никсън, се опитват да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел „Уотъргейт“ във Вашингтон. Разследванията, проведени от журналисти, както и продължителното разследване от Сената на САЩ разкриват мащабни незаконни практики в самата президентска администрация. Във връзка с тази афера на 27 юли 1974 г. Конгресът на САЩ открива процедура по импийчмънт на президента. Ричард Никсън не успява да докаже убедително своята невинност в аферата и подава оставка като президент на 9 август 1974 г., което е прецедент в американската политическа история. След аферата наставката гейт навлиза в популярната култура, като се прилага към наименованието на държавни афера или големи скандали.
Предпоставки В страната
1972 г. е година на президентски избори в САЩ. В лагера на Републиканската партия президентът Ричард Никсън се кандидатира за втори мандат. Вицепрезидент на Дуайт Айзенхауър за периода 1953 – 1961 г., Никсън се кандидатира за президент за първи път през 1960 г., когато е победен от Джон Кенеди, но печели изборите през 1968 г. В първия президентски мандат на Никсън външната му политика е повлияна от неговия съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър приложена успешно в разведряване отношенията със СССР, подготовка за оттдегляне от Виетнам (осъществен в Парижкото споразумения от 1973 г.), възстановяване на дипломатичните отношения с Китай след президентското посещение в Пекин през февруари 1972 г.; в икономическо отношение, инфлацията спада със 7,2 %, БВП на САЩ се покачва средно с 6,3 % всяка година, а федералните данъци за американското семейство спадат с 20 %. Въпреки това, Никсън е рязък в отношенията с привидна комунистическата заплаха. Човешките жертви дължащи се на политиката на САЩ в Югоизточна Азия както продължителните бобмардировки между април и октомври 1972 г. предизвиква безпрецедентно вълнение межу американсдката младеж, изразено чрез демонстрации, понякога посрещнати с полицейско насилие (както разстрела на четирима студенти в университетз в Кент (Охайо) извършено от щатската гвардия на 4 май 1970 г.).
По отношение на вътрешната си политика, правителството прилага строго и репресивно правосъдие, особено спрямо политически леви протестни движения (т.нар. Уедърмен) или африоамерикански протестни движения (Черните пантери). Политическата платформа на предходния кандидат на републиканската партия Бари Голдуотър (изгубил изборите срещу Линдън Джонсън през 1964 г.) пренасочва партията към по-консервативни цености, които впоследствие се вкореняват дълбоко в изборните стратегии на партията. В същото време защитите на граждански права подписано от президента Джонсън (Закон за гражданските права от 1964 г. и Закон за избиртателните права от 1965 г.) отблъсква традиционния електорат на Демократическата партия в расово сегрегирания Дълбок Юг в полза на републиканците.
В същото време, лагерът на демократите а разделен от вътрешни несъгласия. Президентсвото на демократа Линдън Джонсън (1963 – 1969) е белязано от войната във Виетнам, расови конфликти в черните гета, икономическият проект Велико общество, който развива социалната държава (образование, социално подпомагане, борба с бедността) за сметка на по-високи разходи. Когато през 1969 г. Джонсън оттегля кандидатурата си поради ниската си популярност, в демокртическата партия се образуват четири фракции, които се сблъскват на предварителните избори на партията.
В изборите от 1972 г. Демократическата партия отново е разцепена между множество кандидати: сен. Едуард Мъски от Мейн, сен. Джордж Макгъвърн от Южна Дакота, сен. Едуард (Тед) Кенеди от Масачузетс, брат на убитите Джон и Робърт Кенеди и губ. Джордж Уолъс от Алабама. Тед Кенеди се отегля от надпреварата след личен скандал, Мъски отпада след ниски резултати на предварителни гласувания, а Хъмфри е прострелян тежко по време на посещение в Мериленд през май, с което в края 1972 г. официален кандидат на Демократическата партия става Джордж Макгъвърн .
Макгъвърн се ползва с подкрепата на студентските движения, както и медийното внимание върху обществените конфликти и известно обществено недоволство срещу президентство на Никсън; някои от основните акценти в предизборната платформа на Макгъвърн са незабавно оттегляне на американските войски от Виетнам и в духа на други икономически проекти на Демократическата партия драстично увеличение на федералните разходи за социални нужди.
В президентската институция
С края на Втората световна война и до голяма степен поради силното влияние на личността на Франклин Делано Рузвелт, голяма част от изпълнителната власт на федерално ниво се съсредоточава в личността и фигурата на президента. Ричард Никсън, поради особености на своя темперамент, именно своята недоверчивост, своята лична антипатия към всички политически, идеологически и лични опоненти и възраженията му срещу медийната критика, която новите свободни медии, (в това число трите нови частни телевизии ABC, CBS и NBC) отправят към неговото управление, използва съсредоточението на изпълнителната власт в своя полза. Никсън изглежда вярва, че страната е под опасност от външно влияние на тайни комунистически агенти, главно през интелектуалците от източното крайбрежие и организиращите се общности на цветнокожите в големите градове. Подбуден от своите лични предубеждения и страхове, от 1970 г. Никсън започва да записва всички разговори в кабинета си в Белия дом.
Освен своето недоверие към политически опоненти от Демократическата партия, Никсън работи по посока укриване на незаконни държавни действия. През 1967 г. Робърт Макнамара военен министър от правителството на Кенеди поръчва създаването на История на американските решения за напредване във Виетнам отпечатани частично в Ню Йорк Таймс на 13 юни 1971 г. под заглавието Разкритията на Пентагона, обстоен анализ в четиридесет и седем тома на решенията на американското правителство за Югоизточна Азия, което разкрива престъпност, некомпетентност и измама в държавния апарат от президентстовото на Хари Труман насам; Никсън опитва да забрани публикуването на разследването под претекст, че подобни разкрития биха поставили под опасност тайни служители и биха представлявали заплаха за националната сигурност. След като Върховният съд решава, че Разкритията на Пентагона са въпрос на свобода на словото, Никсън подвежда под обвинения за шпионаж и държавна измяна Антъни Русо и Даниъл Елсбърг, експерти, работили по разкритията, както и периодичното издание Ню Йорк Таймс, издател на публикацията. Всички обвинения са отхвърлени впоследствие от федерален съдия през 1971 г.
В разгара а спора около Разкритията на Пентагона съветника на президента Том Хюстън (който през 1972 г. създава списък с „врагове“ на президента съдържащ стотици имена на политици, журналисти, военни и частни граждани, за който ще бъде споменато в разследванията) предлага да бъдат използвани официални канали, имено Федералното бюро и Ценралната агенция, за събиране на информация срещу критици и „врагове“ на президента; групи от агенти биха организирали влизания с влом и събиране на информация за политически опонени и критици. Планът на Хюстън е отхвърлен от директора на ФБР Едгар Хувър като престъпен и компроментиращ за президентството и тайните агенции. На 2 май 1972 г. Едгар Хувър умира в дома си от сърдечна недостатъчност, с което оставя за следващите няколко години ФБР без официален ръководител.
По искане на президнета Никсън е създадено звено към Белия дом, с кодово име „Водопроводчиците“, чиято задача е да запучват течове (т.е. изтичане на информация подобно на Разкритията от Пентагона., които биха могли да злепоставят президента.) Още през 1972 г. „водопроводчиците“ са изпратени да претършуват офисите на личния терапевт на експерта от Разкритията на Пентагона Даниъл Елсбърг за да открият компромати, които да бъдат използвани срещу него.
По време на предизборната си кампания, Никсън съставя Комисия за преизбирането на президента () често съкращавана на CRP (Си Ар Пи) или CREEP (КРИЙП). Като председател на комисията е поставен Джон Мичал, бивш министър на правосъдието. Макар официалната функция на комисията е предизборна агитация и събиране на дарения за преизибирането на Никсън, неформални КРИЙП работи по посока саботиране на политическите опоненти на президента.
Взлом в Уотъргейт, арест и първо дело
По време на изборите от 1972 г., предизборният щаб на опозициянната Демократическа партия се намира на шестия етаж на хотел Уотъргейт, нов комплекс от апартаменти и офиси във Вашингтон на брега на р. Потомак, недалеч от сградата на Белия дом. Водопроводчиците влизат няколко пъти в щаба на Демократическата партия – на 27 май същата година заснемат документи и слагат подслушвателни устройства на телефоните. В нощта на 16 срещу 17 юни 1972 г. екип от водопроводчици влизат отново в Уотъргейт. Двама от тях са Д. Гордън Лиди бивш агент на ФБР и член на КРИЙП и Е. Хауърд Хънт агент от ЦРУ отговорен за операцията в Залива на прасетата; те отсядат в стая № 214, от където ръководят операцията. Петима души влизат в офисите на Националния комитет на Демократическата партия, а шести човек, Алфред К. Болдуин ΙΙΙ, служител на ЦРУ наблюдава от стая в хотел „Хауърд Джонсън“ на отсрещния бряг на р. Потомак. Трима (Гонзалез, Мартинес и Баркър) за кубинци по рождение, дисиденти и бежанци от режима на Кастро, като Баркър и Мартинес са ветерани от неуспешната мисия в Залива на прасетата. Стърджис е американски военен свързан с Кубинската революция от 1958 г.; Джеймс Маккорд е запасен полковник от Военновъздушните сили на САЩ, бивш служител на ФБР и ЦРУ и началник по сигурността на КРИЙП.
Участниците комуникират помежду си с употребата на уоки-токи радиостанции. Маккорд е екперт по подслушване и работи по инсталиране на нови устройства в телефоните; Баркър носи фотокамери, с които да заснеме важни документи; Гонзалез отваря ключалките по пътя; Мартинес и Стърджис служат като пазачи. Маккорд оставя хартиено тиксо по езиците на ключалките, които водят към стълбището, за да не се заключят. Франк Уилс, охранител в комплекса Уортргейт забелязва залепеното тиксо и вика полиция. Полицаите пристигат в неозначени автомобили и цивилно облекло, заради което съгледвачът Болдуин не успява да предупреди разбивачите – той съобщава на Лиди чак когато забелязва полицаите да заобикалят офисите на предизборния щаб през терасата. У разбивачите са намериени освен апарати за записване, оборудване за подслушване и няколко хиляди долара в банкноти от 100 $ с последователни серийни номера, както и ключове към стаята, където са отседнали Хънт и Лиди.
Е. Хауърд Хънт и Д. Гордън Лиди успяват да избягат, но в документите и адресните книги оставени от тях в стаята им са намерени инициалите на Хънт и телефонни номера от Белия дом на Чарлз Колтън, специален съветник на президента Никсън. Въпреки опита на обирджиите да скрият самоличностите си зад измизслени имена, когато пръстовите им отпечатаци са снерти, полицията открива личността на Маккорд и връзката му с Белия дом.