Масджид ал-Набауи или Джамията на Пророка () е втората по важност джамия след Масджид ал-Харам в Мека. Намира се в свещения град Медина, Саудитска Арабия.
История Масджид ал-Набауи е построена през 622 г., след пристигането (хиджрата) на Мохамед ибн Абдуллах в Медина. Самият той дори участва в нейното строителство. През периода 705 – 709 г. от омаядския халиф ал–Уалид I строи и разширява върху мястото, което преди е заемало жилището на Пратеника. Трудно е обаче да се говори за реконструкция, защото почти нищо от старата сграда не е запазено до днес. Всичко е било разрушено, включително и стаите на съпругите на Пророка, с изключение на стаята на Аиша, където е бил погребан Мохамед, заедно с двама свои сподвижници (сахаби) – Абу Бакр (632 – 634) и Умар (634 – 644). Тази стая по-късно е зазидана и включена в новопостроената сграда с неправилна форма.
Архитектура Джамията е издигната от гръцки архитекти, подпомагани от коптски занаятчии и медински работници, което е причина арабската традиция да възприеме елементи от византийското изкуство. Според историка ат-Табари, халифът ал –Уалид поставил изискването новопостроената джамия да бъде с размери 200 на 200 лакътя, тоест отново да има квадратна форма. На практика ъглите не били съвсем прави и северната стена била малко по-къса от южната. Неправилната форма била невидима за окото. Интересно е дали наистина става въпрос за „грешки“ или по-скоро за „доброволни неправилности“, които са отличителна черта на всички византийски сгради.
Цялостният план на джамията следва в общи линии проекта на „Дома на Пророка“, с една покрита част срещу стената кибла, и друга срещу северната стена и двор по средата. Тук са добавени само покрити части срещу страничните стени, свързвайки по този начин старите сенчести зони. Вместо двор, който да заема по-голямата част от цялото пространство, покритите участъци вече представляват главната част от площта, а дворът е „притиснат“ във вътрешността от четири покрити правоъгълника. При поглед отвън се вижда само една „крепостна стена“, която сочи отделянето на вътрешното пространство от външния свят. Фасадите откъм двора са съставени и от четирите си стени от полукръгли арки, носени от колони. Броят на арките по тялото на южното здание са единадесет – и от север са толкова. На изток и запад има по 19 арки. Между всяка арка и следващата има стълб, а горната част на арките е затворена от дървена решетка.
Вътрешното пространство на практика е продължение на „Дома на Пророка“, защото грубите навеси от палмови стволове не представляват стена, а само една сенчеста част от двора. Залата за молитви сама по себе си оформя чисто единство с прекрасния си таван, носен от пет редици колони, успоредни на стената кибла със своя михраб и минбар. За това внушение допринася и неправилната стена, която отделя стаята на Пророка. Това е едно светилище с типичното си вътрешно пространство, свързано с дворната област. Сградата има два странични портика, които представляват нов елемент, предназначен да увеличи сенчестата площ, но най-вече да подсили красотата на двора. Към всички порти и арки се прибавят и мозайки и стенни рисунки. Учудващо е, че двата портика не са имали една и съща височина. Съществуващите несъразмерности в сградата са основа за оформянето на идеята за асиметрия. Всички пространства между колоните с еднакво широки и заедно с тях служат като мярка. В действителност чрез широчината си тези портици оформят стаи, свързани със закритите пространства, на които придават квадратна форма, видима и отвътре. От друга страна те позволяват да се обиколи джамията, без да се напускат закритите пространства.
Що се отнася до двора джамията в Медина притежава най-съразмерните закрити пространства. Причината е, че покритата северна част представлява същинска молитвена зала, предназначена за жени, в която се влиза през специална врата, наречена „Врата за жените“. Разглеждана в този аспект, сградата в действителност е „джамия с две молитвени зали“, както я определя големия изследовател на мюсюлманските храмове от омеядския период Соваже. Архитектите на Голямата джамия в Медина са били принудени да изберат сред елинистичните, римски и византийски образци точно онзи, който най-много се е доближавал до плана на Мохамед. Най-приятна била южната молитвена зала, съобразена с климатичните условия. За това допринасят и закритите портици, с които е заобиколена. Този тип двор води началото си от гръцките агори и от други сгради с частично открити портици. В случая с Мединската джамия, с нейния квази-квадратен план архитектите очевидно са следвали най-вече модела на пазарите от типа „цезарион“ в Антиохия, при които портиците били равни, с еднаква значимост и разположени около четирите страни.
Минарета Друго важно въведение на архитектите е снабдяването на джамията с четири квадратни кули. Мединските кули са осем странични лакътя на ширина и повече от петдесет на височина. Именно тези кули са предвестници на минаретата, без които една джамия не би могла да бъде замислена. За архитектите кулите са били еквивалент на църковната камбанария, защото са имали същата функция на призив към вярващите. Минаретата всъщност притежават класическата византийска квадратна форма на камбанариите. Но идеята да се отправи призив за молитва към мюсюлманите от човек, който се качва на самия връх, води след себе си до промяна на формата на минарето.
Но идва въпросът – защо гръцките архитекти построяват 4 кули, след като църквите имат една или две? От една страна този брой може да бъде обяснен с внушителните размери на сградата и с невъзможността на човешкия глас, при призив към молитва. От друга страна, той трябва да бъде отправен към „четирите краища“ на света. И пак се стига до числото четири. Кулите, разположени в краищата на четирите стени, придават усещането за крепост. През 706 – 707 г. в Медина, в люлката на исляма, високите крепостни стени без външна фасада са внушавали идеята за „укрепление“. Впоследствие всички големи джамии, построени в завоюваните територии играят ролята на своеобразни „крепости на исляма“. Те са представлявали ясен знак за превъзходството на мюсюлманите над „неверниците“.
Самите вярващи са намирали в джамията чисто мюсюлманската среда. Стените пазели мястото, а общността се събирала за дискусии. В християнската архитектура подобна функция имат манастирите, които се отричат от останалия свят и имат за цел да създадат вътрешна атмосфера. Затова сами по себе си и манастирите често напомнят крепости. Минаретата играели ролята на „връзка“ между два свята – сакралния и светския. В джамиите на Близкия изток, с хоризонтално разгънати форма и пространство, това е елементът, който сочи порив към небето.
В началото на 8 век всички тези символи не са съществували и гръцките архитекти несъмнено са искали да постигнат уравновесена сграда. Кулите на Джамията на Пророка впоследствие са имитирани навсякъде при изграждането на мюсюлмански храмове. По този начин те се превръщат в един от символите на джамията, въпреки че броят на кулите и техните форми се променят. Минарето се превръща в символична форма на призоваването към молитва от страна на мюезина. След установяването му в Мединската джамия то е било усвоено навсякъде в „дома на исляма“ (дар ал-ислям). Но тъй като минарето е квадратно и има сходни размели с камбаналията, от която е произлязло, то притежава специфично религиозно значение, свързано с историческия, социален и културен контекст. В този смисъл когато става дума за джамия, нейната външна форма не е била тази на църквата или синагогата. Минарето съществува, като такова след установяването на нова естетическа форма, олицетворяваща новите му религиозни значения.
За да се предотврати влизането на товарни животни през вратите на джамията, управителят на Медина Умар ибн Абд ал-Азиз е искал да окачи вериги, но в крайна сметка това не било направено, за да не се променя нищо в „Дома на Пророка“. Изключение прави само т.нар. „Врата на Маруан“, която водела директно към молитвената зала. Мястото, на което абсолютно точно е запазено разположението от жилището на Мохамед, е молитвената зала, разположена откъм стената кибла. Известно е, че Умар ибн Абд ал-Азиз, натоварен от халифа ал-Уалид със задачата да реконструира джамията, събира най-изтъкнатите факихи на Медина. Те му показват символите, отличителните места в джамията и му посочват размери, след което той поставя основите. Гробовете на Пророка и на първите двама халифи Абу Бакр и Умар в стаята на Аиша, както и минбарът, тук запазват първоначалното си място и довеждат до мисълта, че минберът не се е намирал близо до киблата, а в травея (междина на греди). Тези детайли свидетелстват, че всички елементи от това жилище имат историческо и символно значение за мюсюлманите от онази епоха.
Желанието да не се променя нищо в молитвената зала поражда противоречия в строителния план. В началото таванът ѝ лежи направо върху колоните. В жилището на Мохамед очевидно покривът се е опирал непосредствено на палмовите стволове. Когато при цялостното изграждане на новата джамия колоните са реконструирани, те са изградени от камък, но типът подпор на тавана се запазва. Тази загриженост за традицията води и до противопоставяне между плана на пода и на тавана. На пода всички подпори отстояват на едно разстояние, както палмовите стволове на Пророка и заместилите ги по-късно колони. Но корабът, перпендикулярен на стената кибла, намиращ се на тавана точно срещу михраба, се отличава с богата украса. Във всички по-късни джамии се използва един унифициран план, отнасящ сᰵ в еднаква степен и за пода, и за тавана. Планът включва по-широк осов кораб, който е по-висок и повече украсен от другите. Това разположение, което тук личи само на тавана, намира обяснение единствено чрез михраба – едно от най-важните нововъведения в тази мединска джамия.
Михраб Михрабът тук не се разполага в центъра на киблата, а вляво от нея, по подобие на осовия кораб. Разположен в лявата половина на новата джамия, михрабът всъщност е точно в центъра на бившата стая на Пророка. Следователно, подобно на останалите символи, михрабът е бил предназначен да определи точно мястото, на което е стоял Пророка. Михрабът води началото си още от Античността. В тази епоха куполът символизира небесния свод. За да се пренесе символиката на купола в една стена, в нея се издълбава четвърт от геометричната сфера. Това придава полуцилиндрична форма отдолу и така се ражда нишата, т.е. михрабът. За Соваже михрабът е „умалено копие на крайната апсида на приемните зали“, където по принцип е стоял управителят или владетелят. Тези приемни зали на омаядските дворци продължават традицията на базиликите от елинистичния период. Така че е било естествено тъкмо своеобразният свод да бъде избран, за да посочи мястото, където е стоял Пророка. Интересно е защо не е била построена истинска апсида, която да е мястото на владетеля или неговия заместник. Причината може да се крие в стремежа да се запази оригиналната подредба на молитвената зала. Единственото решение явно е било да се редуцира максимално отворът на нишата. Затова и катедрата, предназначена за имама, впоследствие се разполага отстрани.