Историята на Българската православна църква обхваща историята на всички просъществували православни религиозни институции, обединяваща православните българи в страната и извън нея от покръстването до наши дни.

Предистория Християнството било утвърдено още през първите три века след Христа в Македония, Гърция и Тракия. Най-видни негови проповедници там са апостолите Св. Андрей – по Черноморието и Св. Павел в Беломорието и Македония. Следващият веднага след Първият вселенски църковен събор, разглеждан и като негово продължение Сердикийски църковен събор от 343 – 344 г. неслучайно става в днешна София, където 32 години по-рано е издаден първият императорски едикт за легализиране на християнството и спиране преследванията срещу вярващите – известният Сердикийски едикт от 311 г. В 343 г. св. Атанасий Велики патриарх александрийски основава първият манастир на континента Европа – днешния Златноливаденски манастир при сегашното чирпанско село Златна ливада. В днешните български земи още тогава са направени и първите преводи на Библията – от Никита Ремесиански на тракийски език – известната Библия Бесика създал за това и азбуката на траките и на старогерманския готски език от епископ Вулфила, създал за написването на известната Библия на Вулфила готската писменост (до този момент готите си служат само с рунически знаци).

Необходимостта от църковна организация на българските земи, независима от Цариградската патриаршия възниква още с покръстването на българите в 864 г. Княз Борис I (852 – 889), чрез средствата на дипломацията и лавирайки между Източната и Западната църква, успява да създаде такава. На първо време това се оказва невъзможно и той трябва да се примири с архиепископ и висше духовенство от гръцки произход (макар и подчинени пряко на княза), както и с богослужение на гръцки език.

Преславска патриаршия

На свикания през 893 г. Преславски народен събор, наред с избора на Симеон за български владетел, е взето решение за замяна на гръцкия език със славянски при богослужение. През своето управление цар Симеон I (893 – 927) постепенно заменя гръцкото висше духовенство с българско и създава Българската екзархия, която при наследника му цар Петър I (927 – 970) прераства в патриаршия.

На преговорите между царя и император Роман Лакапин през 927 г. се стига до имперско признаване на царската титла на българския владетел и до канонично въздигане на главата на Българската църква като патриарх на България. Първи български патриарх е Дамян Доростолски (Дръстърски), а седалището му е в столицата Велики Преслав. Впоследствие патриаршеския престол е преместен в Дръстър. Според авторитетни историци като Васил Златарски и Георги Бакалов още при цар Симеон I на втория всебългарски църковно-народен събор в 917 или 918 г. българската архиепископия е издигната в патриаршия за да бъде узаконен имперския му титул, този въпрос е тясно свързан с признанието на царската титла на Симеон от страна на Константинополската патриаршия, което все още не е напълно изяснен проблем в медиевистиката.

Във втората половина на 10 век българската държава изпада във военно-политическа слабост и част от териториите и са завладени първо от киевския княз Светослав, а след това от император Йоан Цимисхи. Предполага се, че след падането на Дръстър във вражески ръце патриарх Дамян търси убежище в Сердика (София), а по-късно патриарсите се установяват в новата столица на България – Охрид.

Под византийска власт След смъртта на цар Иван Владислав (1014 – 1018) голяма част от българската аристокрация губи вяра във възможността на царството да оцелее в продължаващата десетилетия война с Византия и е готова да се преклони пред империята, за да запази титлите, имуществото и привилегиите си. Към тази група се числял и последният патриарх на Първата българска държава Давид. Заедно с ичиргу боила Богдан той се явява пред Василий II Българоубиец в крепостта Струмица и му изказва покорството си. С края на Първото българско царство (1018) е сложен и край на Българската патриаршия.

На нейно място Василий II създава българската автокефална Охридска архиепископия, под върховенството на цариградската патриаршия. Според грамотите на Василий II, охридският архиепископ трябва да е от български произход, но подир смъртта на Йоан Дебърски (1018 – 1037) това правило престава да се спазва.

Търновска патриаршия

След успешното въстание на търновските боляри Петър и Асен в 1185 г., българското царство е възстановено. Новопровъзгласеният цар Петър следва да получи благослов и да бъде коронясан от също независим български първойерарх. При обявяването на въстанието за пръв търновски архиепископ е избран българският свещеник Василий, който е ръкоположен в епископски сан според канона от трима епископи – видинският и още двама гърци, дошли в Търново по покана на братята за освещаване на построената от тях църква на св. Димитър Солунски, 3-мата епископи го обявят за глава на Българската църква в пределите на възстановената държава. Въпреки че нито Охридската архиепископия, нито Цариградската патриаршия реагират с някакъв свой акт отрицателно на случилото се, той няма официалното признанието на останалите поместни Църкви, затова не може автоматично да се стигне и до възстановяване на Българската патриаршия. Константинополската патриаршия само негласно признава Търновската църква за канонична, дава ѝ св. миро и не отрича да я счита за своя духовна автономна дъщеря, а Константинополският патриарх Йоан Каматир за да привлече българите срещу кръстоноците се пазари да признае независимостта и дори патриаршеската титла на Търновския предстоятел. През цялото царуване на Иван Асен I(1190 – 1197) и Петър IV (1185 – 1197) начело на българската църква стоял архиепископ Василий I, който след договарянето на унията между цар Калоян (1197 – 1207) и папа Инокентий III, получава от него на 8 ноември 1204 г. рангът примас (екзарх, първосвещеник) на България и става Формално подчинен на папата. Това положение се запазва при цар Борил (1207 – 1218) и до 1232 г. при управлението на цар Иван Асен II (1218 – 1241). След победата си над император Теодор Комнин при Клокотница (1230), Иван Асен II на практика владеел целия Балкански полуостров и е претендент за трона в Константинопол. Като остава излъган в надеждите си да бъде подкрепен от Римската църква в тези си амбиции, той счел продължаването на унията за безпредметно. Така владетелят се възползва от сближаването между България и Никейската империя, за да възстанови Българската патриаршия. На църковния събор в Лампаск през пролетта на 1235 г., който се води от Никейския (Константинополския) и Антиохийския източни патриарси, в присъствието на многобройни ромейски и български йереи и първенци и на императора, по решение на вселенския (никейския) патриарх Герман II и патриарсите на Йерусалим, Антиохия и Александрия за пръв патриарх на Търново е миропомазан българският архиепископ Йоаким I. Герман II му връчва утвърдителна грамота със златен печат, подписана и подпечатана от него, от останалите православни патриарси и всички присъстващи на събора ромейски архиереи. Събитието е отразено в „Разказа за възстановяване на Българската патриаршия“, поместен в „Синодика на цар Борил“.

Тъй като през цялото си съществуване патриаршията на Втората българска държава има за седалище столицата Търново, тя се нарича Търновска патриаршия. Седалището и е патриаршеският дворец, разположен на самия връх на укрепения хълм Царевец (Царевград). На същия хълм се е намирал и царския дворец и тази близост не е случайна. Тя символизира единството на светската и духовна власт в царството.

Една от основните задачи на Българската патриаршия е утвърждаването на царската власт и правото на царя да ръководи съдбините на „поверения му от бога народ“. Това превръща патриаршията в политическа организация и част от държавния апарат. Патриархът е един от членовете на синклита (царския съвет) и участва във всички важни събития от външно и вътрешнополитическия живот на царството. Понякога той изпълнявал и дипломатически мисии от особена важност.

Тъй като училищата са прицърковни и манастирски, а в тях преподават духовни лица, част от апарата на Българската църква, от образованието и литературният живот на практика са ръководени от нея. Патриарх Евтимий Търновски е един от най-забележителните писатели в Източноправославния свят, автор на правописна реформа и създател на Търновската книжовна школа, чието влияние се простира далеч зад границите на царството.

Изобразителното изкуство (стенопис, иконопис, миниатюра) също влизат в сферата на влияние на патриаршията.

Принадлежността на патриарсите Теодосий Търновски и Евтимий Търновски към религиозното учение на исихазмът спомага за широкото му налагане в Българската православна църква и царското обкръжение. От друга страна, учения противоречащи на доктрината на Патриаршията (богомилство, павликянство, адамитство, варлаамство и др.) са безмилостно преследвани.

Най-голяма е властта на Патриаршията при цар Иван Асен II, когато епархиите и включвали по-голямата част от Балканския полуостров. След упадъка на централната власт в 14 век тя губи много от тях. Разцеплението на Българската държава на Търновско, Видинско царство и Добруджанско деспотство след смъртта на цар Иван Александър (1331 – 1371), нанася нов удар върху Патриаршията. Владетелите на Видинско царство и Добруджанското княжество оказват натиск над висшия клир в своите земи, за да отхвърлят върховенството на Търновската патриаршия и да преминат на подчинение на цариградския патриарх.

Падането на Търново в ръцете на османските завоеватели през 1393 г. слага край на Търновската патриаршия. Последният патриарх на Втората българска държава, Евтимий Търновски е пленен и заточен в манастир в Тракия, навярно в Бачковския манастир, където се твърди, че е и гробът му.

Под османска власт След падането на Второто българско царство изчезва и автокефалната Търновска патриаршия, като епархиите ѝ стават част от Вселенската патриаршия. Единствено Охридската архиепископия (наричана понякога патриаршия) запазва самостоятелността си и дори претендира за духовната власт над православните християни в Османската империя. Това я въвлича в съперничество с Цариградската патриаршия.

Враждата с Цариградската патриаршия завършва с премахването на самостоятелността на Охридската архиепископия през 1767 г. За това допринася и вътрешното разделение на ръководния клир на „фанариотски“ и „автохтонен“, по терминологията на академик Иван Снегаров.

С настъпването на Възраждането редица прогресивни български водачи осъзнават вредата от липсата на Българска църква. Опитите на фанариотите да унищожат народностното самосъзнание на българите довеждат до желанието на последните да скъсат с Цариградската патриаршия и да възобновят националната си църква. За начало на борбата за църковна независимост се приема 1824 г. когато група заможни и влиятелни българи, предвождани от Димитраки Хаджитошев, се обявяват за замяната на гръцкия владика Методий с българина Гаврил Бистричанин. Събитието е последвано от протести срещу гръцките владици в Скопие, Самоков, Казанлък, Ески и Ени Заара.

Особено бурни са протестите през 1838 г. в Търново срещу назначаването на Панарет за търновски митрополит. В следващите години бунтове срещу висшето гръцко духовенство има в Ловеч, Видин, Сяр, Охрид, София и др. В Цариград, под ръководството на Неофит Бозвели, се създава Българска община с главна цел – независима Българска църква. Въпреки че водачите на движението, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, са заточени през 1845 г., борбата е продължена от Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич, Никола Сапунов и други възрожденци.

Българска екзархия

На 28 февруари 1870 г. чрез специален султански ферман е учредена Българска екзархия, чийто диоцез обхваща част от териториите в Османската империя с преобладаващо българско население. За пръв екзарх е избран видинският митрополит Антим I. Седалището на Екзархията е в Цариград.