Византийците, или както самите на гръцки език се самоназовавали ромеи (), тоест римляни, са поданиците на Източната римска империя, наречена постфактум от историците Византия, по името на града Византион, сетнешния Константинопол, който става столица на Римската империя през 330 година. Преди 1453 година под термина „византийци“ (Βυζαντινοί) се подразбират единствено жителите на Константинопол. Така византийци е неологизъм, който води началото си от 1557 година. Терминът ромеи е политоним, а не етноним.
Етимология Названието ромеи (от гръцки език – Рωμαίοι – и в буквален превод на български език означаващо римляни) идва от името на град Рим – на латински език: Roma; а на гръцки език: Ρώμη. Терминът „Византийска империя“ е рожба на по-късната историография от XVI-XVII век, получил по-голямо разпространение чак през XVIII – XIX век. Целта е била да се направи разграничение между античната и средновековната Римска империя. През Средновековието арменските, славянските и най-вече западните хронисти почти винаги наричат римската държава „Гръцка империя“ (предвид ролята на гръцкия език в нея), докато близкоизточните хронисти я назовавали „ар-Рум“ (т.е. Рим). Екзонимът „гърци“ (т.е. етнонимът „елини“), който за християните в Империята бил синоним на „езичници“ и не визирал даден етнос, често пъти е бил възприеман от страна на самите ромеи като много голямо оскърбление, които не намират в себе си нищо езическо и гръцко, макар и да говорят на гръцки език.
Голяма част от поданиците на източната част от античната Римска империя били гръкоговорещи, които след едикта на Каракала от 212 г. (в случай, че са свободни граждани) били задължени да се считат за ромеи (римляни). Когато християнството се налага окончателно като единствена законна религия към края на IV в. (381 – 392 г.), а също така и след условната подялба на Римската империя през 395 г., под ромеи се подразбират всички поданици на Източната Римска империя, които изповядват християнството; считат се за лоялни данъкоплатци, признавайки императора в Константинопол за свой господар; и на които гръцкият език е матерен или се налага да го използват в ежедневието – факт, който се наблюдава при почти всички народи от римския Изток. Съответно наричайки неофициално държавата си от VI – VII в. нататък – Βασιλεία τῶν Ρωμαίων, т.е. Царство на римляните – времена, в които латинският език на Изток вече е обречен на забвение, а останките от езичеството са сравнително недалечен спомен.
Макар и поданици на императора, например евреите и самаряните не са влизали в социалната и правна структура на обществото, самоназоваващо се „ромеи“ („романи“), понеже тези източни етнорелигиозни групи не са християни. Макар изповядването на юдаизма да не е забранено, те не могат да се ползват с всички права в една християнска държава, каквато е вече Римската империя.
В първите два века след приемането на християнството за официална религия, всичко това важи в пълна сила и за „елините“ – поданиците-езичници на християнския римски император, които от християнска морална гледна точка юридически не са римляни и потенциално са застрашени да попаднат под ударите на държавните закони, създадени и установени под влияние на християнството. Тази религиозна и правна дискриминация достига своя апогей по времето на Юстиниан Велики и неговите наследници на римския престол. Така например през 542 г. в западните области на Мала Азия над 70 000 „елини“ (езичници) са заставени насила да приемат християнството, а езичеството е забранено.
Интересна е позицията и правният статут на арменците григориани, на асирийците яковити (асирийците несториани отдавна са намерили убежище в Сасанидска Персия) и на коптите с техните монофизитски Църкви след 451 г. Религиозните, често фундаментални противоречия, натрупани между правителството в Константинопол и тези три народа, водят до своего рода „средновековен национализъм“ при последните, които създават своя собствена литература и мироглед – често диаметрално противоположни и разминаващи се с официалната доктрина на имперската власт и Константинополската Църква, което е предпоставка за бъдещи граждански неподчинения и политически сътресения в Империята. След Шестия вселенски събор (680 – 681 г.) и към края на VII век, под „ромеи“ вече се подразбирали само гръкоезичните православни християни, които са поданици на Римската империя (римляните от Картагенския екзархат преди окончателното му завоюване от арабите през 698 г. били латиноезични, т.е. „романи“). Православните християни от Изтока извън пределите на тогавашната Римска империя (края на VII – началото на VIII век) били наричани „мелкити“ от монофизитите в подвластните на арабите Сирия и Египет, което ще рече – „царски люде“, т.е. съхранили вярност към константинополския император, поддържащ православието. Мелкитите продължавали да бъдат считани за „царски люде“ и по времето на иконоборците, та дори и през XIV век.
Не може да се установи със сигурност кога точно се появява терминът „ромеи“ в елинистическия общ гръцки език (т. нар. койне) – ако не се броят търговските връзки, първият политически допир между римляните и гърците датира едва от 224 г. пр. Хр. – но при всички случаи около началото на II пр. Хр. е бил налице в Източното Средиземноморие. Изглежда, че още преди това е придобил популярност под формата „ромайои“ в класическия старогръцки език. След като Римската република води войни през II в. пр. Хр. с антична Македония и успява да я покори, а заедно с нея и антична Елада, която половин век по-рано е била доминирана от македоните (преди да се появят съюзите на Ахея и Етолия), терминът „ромеи“ успява да се разпространи в гръкоезичния свят, още преди самите римляни („романи“) да завладеят Мала Азия и цялото Източното Средиземноморие през I в. пр. Хр.
История В наши дни „византиец“ (през средните векове – ‛Pωμαĩος = „ромеос“, т.е. ромей) често е приемано като тъждествено на грък, понякога дори без самият византиец да е етнически грък. Причината за това е гръцкият език, който наред с християнството и елинистическата култура в рамките на източната част от Римската империя, още от средата на IV в. е в доминантно положение, независимо от факта, че на Балканите има и твърде голяма част романизирано (латиноезично) население (от какъвто произход е например император Юстиниан I Велики). Латинският език е официален във Византия почти до края на VII век. Впрочем византийци са не само гръкоезичните и латиноезичните жители на Византия. Например на Балканите византийци са елинизираните траки и македонци, романизираните илирийци и епироти, както и по-голямата част от славяните; в Мала Азия византийци са мизите, галатите, исаврите, кападокийците, фригийците, пафлагонците, лидийците, пизидийците, киликийците, карийците, арменците-халкидонити и други; византийци са полуцивилизованите кюрдски племена и асирийците-яковити в Сирия, мардаитите в планините на Ливан, коптите в Египет, либийците по Северна Африка и т. нат. Всичките тези народи имат свои собствени езици, но с течение на времето се налага да използват все по-често и гръцки език. От своя страна латинският език е практически непознат на по-голямата част от населението на Източната империя и се използва най-вече в армията и администрацията. Към края на VI в. – по времето на Маврикий (582-602) – гръцкият език е обявен наравно с латинския за официален език на Римската империя. По времето на Ираклий почти цялото делопроизводство на Империята е преведено от латински на гръцки език. В продължение на около един век в имперската администрация се запазва официалния билингвизъм (до управленията на Юстиниан II Ринотмет), след което още през първата четвърт на VIII в. латинският език със сигурност е вече само спомен, а гръцкият остава единственият официален език на Източната Римска империя. Около IX в. (като се изключат големите арменски колонии) гръцкият става матерен език и за територията на цяла Мала Азия, народите на която почти са загубили своите езици още към VII–VIII в.
На Балканите голямата част от заселилите се през VI – VII в. славяни постепенно асимилират немалко от местното византийско население, оцеляло от нашествията на германските племена, на хуни, авари и прабългари. Почти пълна славянска асимилация търпят останките от готи и карпи в северната част на полуострова; сравнителна асимилация претърпяват илири и траки в неговата западна и централна част; а на юг – в континентална Гърция, самите гърци са редуцирани почти до заличаване, вследствие на войните и естествената асимилация. Когато по-късно през вековете Източната империя отново стъпва на крака, нейното военно и културно превъзходство си казва думата – славяните, които не са в територията на българската държава на свой ред също са асимилирани в гръкоезичната православна среда, превръщайки се във византийци. Населението по крайбрежията на Мала Азия и Южните Балкани е съставено предимно от етнически гърци, но при всички случаи самосъзнанието му отдавна вече е римско (ромейско), когато към средата и краят на IV в. християнството се разпростира из цялата държава. В западната част на Римската империя, латинският език продължава да бъде основен и продължава да се използва от местното романизирано население дори и след нейното падение и образуването на германските варварски кралства през V в.
След 476 г. (превратът на Одоакър срещу роднинската клика, възкачила Ромул Августул на престола) Римската империя се управлява само от един император — този в Константинопол, след като още през 475 г. последният законен западен римски император Юлий Непот бяга в Далмация (при превратът на Флавий Орест, бащата на Ромул Августул). По времето на Юстиниан I Велики (527-565 г.), римляните правят опити да си върнат загубените западни провинции. Следват успешни войни срещу готи и вандали. Империята успява да отвоюва от „варварите“ Далмация, Италия, част от Северна Африка, югоизточния край на Иберийския полуостров, както и островите в Средиземноморието, но за повече няма ресурси. Завинаги извън контрола на римските императори остават териториите на днешните Унгария, Франция, Испания, Португалия, Мароко и др.
През 629 г. император Ираклий I приема титлата василевс. Дотогава владетелят в Константинопол се е титулувал на латински – augustus и imperator Romanorum.
В следващите десетилетия и векове, Папството многократно отправя различни предизвикателства от най-различно естество към римския двор в Константинопол. От времето на Никифор II Фока (963 – 969 г.) нататък Римската курия официално започва да титулува византийския василевс не „император на римляните“, а „император на гърците“.
След IX век „ромей“ означава не „гражданин на Римската империя“, а такъв, който освен поданик на василевса е и гръкоезичен и изповядва Халкедонското верую.Симеонова, Лиляна. От етиопеца през дявола до черния арапин: Поява на събирателния образ на черните в балканския мисловен свят, Исторически преглед, година LVIII, 2002 г., кн. 3 – 4, с. 83.
Употреба