Марксистко-ленинската философия се основава на марксистката теория на материализма. Представлява специфично направление във философията, силно повлияно от материалистичния подход към теорията, развита от Карл Маркс и неговите последователи. Може условно да бъде разделена на марксическа философия на Запада и официална философия на Съветския съюз. Последната включва разработки на Владимир Ленин и придобива известност след 30-те години на ХХ век в Съветския съюз, а по-късно – и в други социалистически страни, като „диамат“ (съкратеното название на диалектическия материализъм).
Марксистко-ленинската философия губи своето световно значение, след като Съветският съюз се разпада, а КПСС е забранена на територията на Русия след неуспешния августовски пуч през 1991 г.
Названието „марксистка философия“ не е съвсем точно, но се е наложило в употреба. Това учение съдържа редица постановки от най-разнообразни области на познанието като естетика, етика, онтология, епистемология и философия на науката. Оказва влияние върху политическата философия и философията на историята.
Марксистката философия е явно материалистична и дълбоко ангажирана с политическата практика като крайна цел на теоретичните разработки. Неин стремеж е извършването на световна социалистическа революция и построяването на безкласово общество.
Луи Алтюсер дефинира философията като „класова борба на теории“ и по този начин радикално се отделя от тези, които твърдят, че философите могат да възприемат един „божи поглед“ като напълно безпристрастни съдии.
Точно когато младият Маркс напуска университета и скъсва с немския идеализъм, той се среща с пролетариата. Тази среща му позволява да промени подхода си към практическите и теоретическите въпроси. Според Маркс интелектуалците не бива да ограничават дейността си до призиви към народните маси от своите столове; те трябва лично да взимат участие в социалните борби на своето време.
Марксизмът и философията Философът Етиен Балибар пише през 1993 г., че марксистка философия няма и никога няма да има, но от друга страна, в наши дни философските идеи на Маркс са по-важни от всякога. Така че дори самото съществуване на марксистката философия да е спорно (отговорът може да зависи от това какво значи „философия“ – въпрос, сложен сам по себе си), все пак доста философи изучават неговите идеи в тази област. Забележката на Балибар има за цел да обясни значимостта на последния ред в труда на Маркс „11 тезиса на Фойербах“ (1845 г.), който може да се изтълкува като епитафия за философията: „Философите само са обяснявали света, по различни начини, задачата е той да бъде променен.“
Ако това твърдение (което Маркс първоначално замисля като критика на немския идеализъм и на умерените младохегелианци), много или малко е в сила през ХХІ век, то тогава много марксисти ще твърдят, че марксовата теория е наистина практическото продължение на философската традиция, докато голямата част от философията е все още политически нерелевантна. Много критици марксисти и немарксисти смятат, че е твърде прибързано да се отхвърля постмарсистката философска традиция. Въпреки това силата на марксистката опозиция към хегелианския идеализъм, както и към всяка „философия“ откъсната от политическата практика остава силна дори за съвременния читател. Марксистите и марксисткото влияние повлияват на теориите на ХХ век, като например Критичната теория на Франкфуртската школа, политическите трудове на Антонио Грамши и неомарксизма на Фредерик Джеймисън. Трябва да се вземе предвид и марксовото осъждане на философията, но независимо от това много философски мислители изпитват силна нужда да поправят разбираемите теоретични проблеми на ортодоксалния Марксизъм.
Такива проблеми може да включват твърде опростен икономически детерминизъм и незащитима теория на идеологията. Като например, „фалшиво съзнание“ или опростен модел на държавната мощ. Така че марксистките философи трябва да вземат предвид напредъка в хуманитарните науки постигнат след Маркс, но също така трябва да са внимателни да не се впуснат в сферата на чистата теория или изкушенията на идеализма.
Етиен Балибар твърди, че ако един философ трябва да бъде наречен „марксистки философ“, то той трябва да бъде несъмнено Луи Алтюсер. Алтюсер представя нова дефиниция за философията като я определя като „класова борба на теория“. Според него марксизмът има правилен смисъл (и оригинална проблематика) само дотолкова и тогава, когато теорията обосновава тенденцията към комунизъм и начинът за неговото реализиране. "Критерият за приемането или отхвърлянето на марксизмът винаги е бил един и същ, независимо дали е „епистемологичен“ или „философски“. Маркс винаги е бил в акта на представяне на разбираема комунистическа политика или не. Ecrits pour Althusser, 1991, p.98
Обаче Алтюсер никога неспира да поставя под въпрос представите за комунизма, който марксиската теория и идеология прокламират. Дори нещо повече – Алтюсер го прави за самия комунизъм. Алтюсер критикува еволюционния подход, който представя комунизма като крайния стадий на историята. Също така идеализираните представи, които ще превърнат комунизма в общество на прозрачността, „без противоречия“ или идеология. Балибар забелезва, че накрая Алтюсер се задоволява с най-трезвената дефиниция на комунизма, изложена от Маркс в Немската идеология: "Комунизмът не е държава от бъдещето, той е реално движение, което разбива съществуващата държава отвътре.
Философията на Маркс Има безброй интерпретации на „философията на Маркс“ както от марксисткото движение, така и от други школи. Въпреки че някои разделят марксовите трудове на „младия Маркс“ (или по конкретно „Из икономически и философски ръкописи“ от 1844 г.) и на „зрелия Маркс“. Някои дори разделят творчеството му на чисто философски, икономически, политически и исторически трудове. Етиен Балибар посочва, че трудовете на Маркс могат да се разделят на икономически („Капиталът“ 1867 г.), философски и на исторически, например Осемнадесетия Брюмер на Луи Наполеон и Гражданската война във Франция 1871 г., в която Маркс се занимава с Парижката комуна и я одобрява като първата „диктатура на пролетариата“.
Философията на Маркс е свързана с неговата критика на политикономията и с историческото му участие в работническото движение, като например „Критика на Готската програма и Комунистически манифест“, написан заедно с Енгелс (който по това време е наблюдавал Чартисткото движение) година преди революциите през 1848 г. След поражението на френското социалистическо движение, преврата на Луи Наполеон Бонапарт 1851 г. и след унищожаването на Парижката комуна, мисленето на Маркс се променя. За корени на марксистката философия обикновено се приемат и посочват три източника: английската политикономия, френския републиканализъм и радикализъм, както и немската идеалистична философия. Въпреки че тези три източника са опростен модел за обяснение, те все пак съдържат известно количество истина.
От друга страна Castanzo Preve приписва четири източника на марксистката философия: Епикур (на който са посветени тезисите, Различията в естествената философия между Демокрит и Епикур 1841 г.) заради неговия материализъм и теория за clinamen, която отваря страната на свободата; Жан Жак Русо, от които идва идеята за егалитарната демокрация; Адам Смит, от които идва идеята, че основата на собствеността е труда, и накрая Хегел.
Грубият Марксизъм (или диалектическият материализъм) се разглежда като икономически детерминизъм, предполагащ, че идеологическата инфраструктура се определя от икономическата инфраструктура на обществото. Това е позитивното прочитане, което основно се базира на трудовете на Енгелс и неговите опити да аргументира „научния социализъм“ (израз, които се цени от Енгелс), но тези опити са оспорени от марксистките теоретици, като например, Грамши, Алтюсер и Етиен Балибар.
Хегел Маркс развива подробно теоретично схващане на политическата реалност рано в интелектуалната и активната си кариера чрез критичното приемане и радикализиране на Немската идеалистична мисъл и нейните категории през ХVІІІ и ХІХ век. От особено значение е и хегеловото присвояване на органистките и есенциалистките категории на Аристотел в светлината на трансценденталния ред на Имануел Кант. Маркс надстройва над четири негови приноса за самото ни разбиране на философията. Те са: Заместване на мехеницизма и атомизма с органистките и есенциалистките категории на Аристотел. Идеята, че световната история прогресира чрез стади (етапи). Разликата между природната и историческата промяна. Идеята, че диалектическата промяна се развива чрез противоречия в самата нея.
Аристотеловия органицизъм и есенциализъм Хегел заема позицията, че явленията и събитията се управляват от законите, а не от случайността. Някои погрешно са приписали на твърдения на Хегел, че явленията се уреждат от свръхестествени идеи и трансцендентни сили. Напротив Хегел се застъпва за органичнто единство между универсалното и специфичното. Специфичните явления не са просто символични на универсалността, а по-скоро, те се отнасят един към друг както частта се отнася до цялото. При отхвърлянето на идеята, че законите са просто описание или самостоятелни наземни явления, Хегел възражда Аристотеловата позиция, че закон или принцип е нещо, заложено в нещо, тоест потенциалност, която не е актуална, но която е в процес да стане действителна. Това означава, че ако искаме да знаем ръководния принцип на нещо, ние трябва да наблюдаваме характерните черти на жизнения процес и да разберем характерното му поведение. Чрез наблюдаването на мида само по себе си, ние никога неможем да заключим, че това е дъб. За да разберем какво е мида, а също и това какво е дъб, ние трябва да спазваме линията на развитие от едното нещо към другото. Явленията от историята възникват от цялата същност, която претърпява трансформация на формата си и има край или телос. За Хегел същността на човечеството е свободата и телоса на тази същност е актуализацията на тази свобода. Както Аристотел и Хегел смята, че същността на нещо се разкрива в целия типичен процес на развитие на това нещо. Погледнато чисто формално човешкото общество има естествена линия на развитие в съответствие с неговата същност, точно както всяко друго живо същество. Този процес на развитие се появява като последователност от етапи на световната история. Етапи на Световната история Човешката история преминава през няколко етапа, всеки от които се материализира по-високо ниво на човешко съзнание за свобода. Всеки етап също има свои собствени принципи или закони според, които се развива и живее в съответствие с тази свобода. Но законът не е свободно стоящ. Той се доставя чрез действията на хората, които извират от техните нужди, страсти и интереси. Теологията според Хегел, не се противопоставя на ефективната причинно-следствена връзка, предоставена от страстта, а напротив, тя е подпомага. Хегел последователно слага повече акцент върху страстта отколкото на по-историческото определените интереси на мъжете. Приоритет, който Маркс ще обърне наопаки. Разликата между природните и историческите промени