„Дорс“ или „Доорс“„Енциклопедия АБВ на попмузиката“, 1987, автори Хайнц-Петер Хофман и Йордан Рупчев, Държавно издателство „Музика“ () e американска рок група, създадена в Лос Анджелис през 1965 г. от вокалиста Джим Морисън, клавириста Рей Манзарек, китариста Роби Кригър и барабаниста Джон Дензмор. Те са сред най-противоречивите и влиятелни рок изпълнители на 1960-те, най-вече благодарение на текстовете и гласа на Джим Морисън, заедно с нестабилната му сценична личност, а групата е широко смятана за важна част от контракултурата на тази епоха.
Групата приема името си по предложение на Морисън по заглавието на книгата на Олдъс Хъксли „Дверите на възприятието“ (The Doors of Perception, 1954), което от своя страна препраща към цитат от Уилям Блейк – „Ако дверите на възприятието бяха почистени, всичко би изглеждало на човек каквото е, безкрайно.“ След подписването на договор с „Електра Рекърдс“ през 1966 г., „Дорс“ с Морисън издават шест албума за пет години, някои от които се считат за най-великите за всички времена, сред които са The Doors (1967), Strange Days (1967) и L.A. Woman (1971). „Дорс“ е една от най-успешните групи през това време и до 1972 г. продават над 4 милиона албума в САЩ и близо 8 милиона сингъла.
Морисън умира при неизяснени обстоятелства през 1971 г, а останалите членове на групата продължават като трио до разформироването на „Дорс“ през 1973 г. Те издават още три албума през 70-те, два от които включват по-ранни записи на Морисън и през следващите десетилетия се събират отново на сцената в различни конфигурации. През 2002 г. Рей Манзарек, Роби Кригър и Иън Астбери от „Кълт“ започват да се изявяват, като The Doors of the 21st Century, но Джон Дензмор и наследниците на Джим Морисън успешно ги съдят за използване на името на групата. След кратко време, в което се изявяват и като Riders on the Storm, те се спират на името Манзарек-Кригър и правят различни концертни изяви до смъртта на Манзарек през 2013 г.
„Дорс“ е първата американска група, която издава осем поредни „златни албума“. Според Асоциацията на звукозаписната индустрия в Америка, те са продали 33 милиона албума в САЩ и общо над 100 милиона записи по целия свят, което ги прави една от най-продаваните групи на всички времена. „Дорс“ са обявени за едни от най-велики артисти на всички времена, а освен това, групата е поставена под №41 от списание „Ролинг Стоунс“ в списъка със „100-те най-велики артисти на всички времена“. През 1993 г., групата е включена в Залата на славата на рокендрола.
История 1965 – 1966 – Формиране Музиката на Доорс от периода 1965-68 е смесица от хардрок, блус рок и ейсид рок. Създаването на групата се дължи а случайна среща между приятелите и колеги в Калифорнийския университет Джим Морисън и Рей Манзарек на Винъс бийч, Калифорния през юли 1965 г. Морисън казва на Манзарек, че пише песни и след насърчаване от страна на Манзарек, му изпява „Moonlight Drive“. Изумен от текста Манзарек предлага да си направят група.
Кийбордистът Рей Манзарек е бил в групата Рик & Дъ Рейвънс заедно с брат си Рик, а Роби Кригър и Джон Дензмор са свирили с Дъ Психиделик Рейнджърс и познават Манзарек от курсове по йога и медитация. През август Денсмор се присъединява към групата, заедно с члена на Дъ Рейвънс и басистка Пат Съливан (в CD изданието от 1997 г., е записана с името на мъжа си Патриша Хенсен). През септември те записват демо съдържащо шест песни. Същия месец към групата се присъединява китариста Роби Кригър и така се оформя окончателния състав – Морисън, Манзарек, Кригър и Дензмор. Групата взима името си от книгата на Олдъс Хъксли „Дверите на възприятието“ (1954). Хъксли от своя страна е взе заглавието на книгата си от поема от 18 век на Уилям Блейк: „If the doors of perception were cleansed, everything would appear to man as it is: infinite“ („Ако вратите на възприятето се отворят, нещата ще се появят такива каквито са – безкрайни“).
Доорс не са като повечето рок групи, понеже нямат басист, когато свирят на живо. Вместо това Манзарек свири баса с лявата си ръка на новосъздадения Фендер Родс бас кийборд (разновидност на електрическите пиана Фендер Родс), а с дясната си ръка свири на друг кийборд. В студийните си албуми (с изключение на първия си албум) Доорс използват басисти като Джери Шеф, Дог Лубан, Харви Брукс, Кери Магнес, Лони Мак, Лари Нечел, Лирой Винегар и Рей Неаполитан.
Много от песните на Доорс са групова композиция, като текстовете се пишат основно от Морисън и Кригър, а останалите измислят мелодията и дават предложения относно хармоничността и ритмичността (или създават цели части от песента, като например Манзарек, който сам измисля интродукцията на „Light My Fire“).
Първите изяви на Доорс са в малкия нощен клуб London Fog. По това време групата има около 15 песни, правят и няколко блус кавъра на Джеймс Браун и Chicago. Скоро са поканени да свирят в престижния клуб Whisky a Go-Go, където откриват концертите на групата на Ван Морисън Them. В последната вечер на двете групи заедно, те се събират и свирят „In the Midnight Hour“ и правят 20-минутен джем на „Gloria“. На 10 август ги забелязва президента на Elektra Records Джак Холцман. След като той и продуцента Пол Ротшилд видели два сета на групата в Whisky a Go Go, те подписали договор с Доорс на 18 август и така започнало дългото и успешно партньорство на групата с Ротшилд и Брус Ботник (звукорежисьор).
Оказало се, че договорът е подписан точно навреме, тъй като на 21 август групата била уволнена от клуба след изпълнението на „The End“. Причината била, че песента представлява виждането на Морисън за древногръцката двама „Едип цар“, в която Едип убива баща си и прави секс с майка си.
Дебютен албум Едноименния дебютен албум на Доорс е записан през август 1966 и излиза през първата седмица на януари 1967. В него са включени повечето песни от редовния им сетлист, включително 11-минутната музикална драма „The End“. „The Doors“ е записан само за няколко дни, като повечето песни са одобрени от първия опит.
Морисън и Манзарек режисират промоционален филм към сингъла „Break on Through (To the Other Side)“, което е значителна крачка в развитието на музикалното видео. Освен него, за да промотират сингъла, Доорс правят и телевизионния си дебют в телевизионни шоу в Лос Анджелис. Този клип никога не е официално издаден от групата, но може да се види в YouTube.
Втория сингъл „Light My Fire“ става хит в средата на 1967, продават се 1 милион копия от него и оглавява класацията Билборд. Освен всичко това „Light My Fire“ включва Доорс в списъка с групи изразяващи контракултурата на онова време (като The Byrds и Jefferson Airplane). За някои радио станции средната част с органа и китарното соло са отрязани.
На 14 септември 1967 г., Доорс пристигат в Торонто и записват концертно изпълнение на „The End“ за CBC, от концерта им в О'Кийф (сега Център Сони). Групата не го е издавала официално до 2002 г., когато този запис е включен в DVD-то „The Doors Soundstage Performances“. Спекулира се по въпроса дали е записано още от този коцерт.
На 24 декември Доорс записват „Light My Fire“ and „Moonlight Drive“ на живо за Шоуто на Джонатан Уинтърс. От 26 до 28 декември групата свири в зала Уйнтърланд в Сан Франциско. В същата зала имат още две представления – на 30 и 31 декември, с които завършват година на почти непрестанни турнета.
Strange Days Вторият дългосвирещ албум на Доорс прави впечатление с емоционалните си текстове и атмосфера и продължава да изследва дълбочините на ейсид рока. Финалното парче „When the Music's Over“, точно като „The End“ е дълго и драматично и помага да се заздрави репутацията на Морисън като шаман на рока. Освен това албумът е успешен и ражда нови класики на групата като „People Are Strange“ и „Love Me Two Times“.
Waiting for the Sun През април започва записването на третия албум на Доорс, но то е затруднено от нарастващата зависимост на Морисън от алкохола. Наближавайки върха на славата си, Доорс изнасят много концерти, които довеждат до безумни сцени между полицията и феновете, особено на 10 май в Чикаго.
В „Waiting for the Sun“ групата започва да се развива от първоначалната си форма и звучене, тъй като са изчерпали готовия са материал и започват да пишат нов. Това е първият им запис, който достига до #1, а сингъла „Hello, I Love You“ става вторият и последен достигнал #1 в САЩ. След излизането си през 1968 г., сингъла поражда доста спорове. Голяма част от рок пресата вижда прилика между него и песента на The Kinks „All Day and All of the Night“ от 1965 г. Членове на The Kinks се съгласяват с критиката: китариста Дейв Дейвис вкарва части от „Hello, I Love You“ по време на концертните си сола от „All Day and All of the Night“ като саркастичен коментар по въпроса. На концертите на Доорс Морисън често игнорира песента и оставя пеенето на Манзарек. Друга песен от албума е The Unknown Soldier.
Месец след бунтовническите сцени в Синър Боул в Ню Йорк групата заминава за Великобритания за първите си концерти извън Северна Америка. Доорс дават пресконфернция в Института за съвременни изкуства в Лондон и изнасят концерт в Дъ Раундхаус Тиътър. Резултата от пътуването е излъчен по телевизията под името „The Doors Are Open“ и по-късно е издаден на видео. Групата свири и на континента, включително в Амстердам, където Морисън не участва поради злоупотреба с наркотици. Той се връща в Лондон и остава там около месец.
Доорс изнасят още девет концерта в САЩ и през ноември започват работа върху четвъртия си албум. 1969 г. започва с шоу в препълнената Медисън Скуеър Гардън в Ню Йорк на 24 януари и с успешен нов сингъл („Touch Me“), който достига #3.
Инцидент в Маями На 1 март 1969 г. „Дорс“ свирят в Дайнър Кей Аудиториум, Маями, където Морисън изнася скандално представление. Неспокойната тълпа е подчинена на Морисън, а той от своя страна няма желание да пее. Вместо това се впуска в емоционални изблици, крещи предизвикателства към публиката и прави непочтителни изявления на социална основа. Объркването и подигравките водят до ситуации, в които участват Морисън и хора от публиката, в резултат на които шоуто е прекъснато, малко след излизането на групата.
Първоначално на шоуто се гледа като на поредния концерт, на който Морисън е твърде пиян. Но този път е направена клеветническа рецензия в местната преса (3 март). Ексхибиционизмът на Морисън слага началото на медийна и законова вихрушка. На 5 март е издадено съдебно разпореждане за ареста на Морисън по обвинение в непристойно поведение и сквернословие, и едно след друго всички следващи представление на Доорс са отменени.
Между завръщането си от Ямайка (почивка след инцидента в Маями) с Доорс и продължаване на работата с тях, Морисън записва своя поезия и започва заснемането на HWY – експериментален филм за стопаджия, изигран от самия Морисън. Доорс използват записаната поезия в албума от 1978 „An American Prayer“. Филмът не предизвиква никакви отзиви и се разпространява между колекционери.
Единствената публична изява на групата е по телевизия PBS – излъчен е специален лайф записан през април и излъчен на следващия месец. Изпълнени са песни от все още неизлезлия „The Soft Parade“.
Доорс подновяват турнетата си в Чикаго Аудиториун Тиътър на 14 юни и свирят две вечери в Акуериъс Тиътър в Холивуд (21 и 22 юли), които по-късно са издадени на CD. На тези концерти Морисън е с дълга брада и носи небрежно хипи облекло, авиаторски очила и седи на столче.
След като завършват петия си албум и последвалото турне, кариерата на Морисън и групата е унищожена от процеса в Маями. На 30 октомври 1970, Морисън е намерен за виновен по две обвинения – богохулство и публично показване на срамни части. Оправдан е по обвиненията в пиянство и похотливо поведение. Морисън е осъден на осем месеца арест, но го пускат, тъй като присъдата е обжалвана. Въпреки това Джим Морисън умира през 1971 г., когато случаят още е на дневен ред.
1969 – 1971 The Soft Parade