Италианската колониална империя (), известна и като Италианска империя (Impero italiano) между 1936 и 1941 г., е основана в Африка през XIX век. Състои се от колониите, протекторатите, концесиите и зависимите части на Кралство Италия. В Африка колониалната империя включва териториите на днешна Либия, Еритрея, Сомалия и Етиопия (последните три са официално наречени Италианска Източна Африка); извън Африка Италия притежава Додеканезите (след Итало-турската война), Албания (1917 – 1920 и 1939 – 1943) и също има някои концесии в Китай.
Фашисткото правителство, което идва на власт под ръководството на диктатора Бенито Мусолини след 1922 г. , иска да разшири Италианската империя и също да задоволи претенциите на италианските иредентисти. Систематичната „демографска колонизация“ е насърчавана от правителствотоChapin Metz, Helen, ed. и до 1939 г. италианските заселници наброяват 120 000 – 150 000 души в Италианска Либия и 165 000 души в Италианска Източна Африка.
По време на Втората световна война Италия се съюзява с Нацистка Германия през 1940 г. и също така окупира Британски Сомалиленд, Западен Египет, голяма част от Югославия, Тунис, части от Югоизточна Франция и по-голямата част от Гърция; но след това губи тези завоевания и своите африкански колонии от нахлуващите съюзнически сили до 1943 г. През 1947 г. Италия официално се отказва от претенциите върху бившите си колонии. През 1950 г. бившият Италиански Сомалиленд, тогава под британска администрация, е превърнат в попечителска територия Сомалиленд, докато не става независим през 1960 г.
История Предистория и епоха преди обединението Империализмът в Италия датира от Древен Рим и латинското понятие mare nostrum („Наше море“, отнасящо се до Средиземно море) исторически е било в основата на италианския империализъм, особено по време на фашистката ера.Betts (1975), с.12 През Средновековието и Модерния период Венецианската република и Генуезката република контролират мрежи от колонии в средиземноморския регион, известни съответно като Венецианска империя и Генуезка империя. Между XV и XVI век италианските изследователи допринасят за колониалните начинания на други европейски страни в Америка: Христофор Колумб от Генуа служи на Испания, Америго Веспучи от Флоренция служи на Португалия, братята Кабот от Венеция служат на Англия и Джовани да Верацано от Флоренция служи на Франция. Нито една италианска сила обаче не взема активна роля в надпреварата за Америка, със забележителното изключение на папата, който действа като арбитър между европейските колониални сили по време на Ренесанса. Географското положение на Италия, разположена в центъра на вътрешно море, без открит свободен достъп до океана, допринася за тази чисто средиземноморска политика. Фердинандо I де Медичи, велик херцог на Тоскана, прави единствения италиански опит да създаде колония в Америка, в днешна Френска Гвиана, организирайки през 1608 г. експедиция за изследване на територията на север от Бразилия и река Амазонка през 1608 г. под командването на английския капитан Робърт Торнтън. Въпреки това Торнтън при завръщането си от подготвителната експедиция през 1609 г. намира Фердинандо I мъртъв и неговият наследник Козимо II не се интересува от проекта. През 1651 г. Джовани Паоло Ласкарис, италиански благородник и велик магистър на рицарите хоспиталиери на Малта (по това време васална държава на Кралство Сицилия), притежава четири карибски острова: Сен Кристофър, Сен Мартен, Сен Бартелеми и Сен Кроа, колонизирани от 1651 до 1665 г. Не е направен друг опит за колонизация в океана и до 1797 г. венецианските и генуезките владения в Средиземно море са загубени.
Борба за империя
Веднъж обединена като национална държава в края на XIX век, Италия възнамерява да се състезава с другите европейски сили за новата ера на европейска колониална експанзия. Тя вижда своите интереси в Средиземно море и на Сомалийския полуостров – регион, който все още предстои да бъде колонизиран и с излаз на океана. Италия закъснява в колониалната надпревара и нейният статут на най-малката от Великите сили – позиция на относителна слабост в международните отношения, означава, че тя зависи от мълчаливото съгласие на Великобритания, Франция и Германия за изграждането на нейната империя.Betts (1975), с.97 Италия отдавна смята османската провинция Тунис, където живее голяма общност от тунизийски италианци, за част от икономическата си сфера на влияние. Тя не обмисля да я анексира до 1879 г., когато става ясно, че Великобритания и Германия насърчават Франция да я добави към своите колониални владения в Северна Африка.Lowe, с.21 Предложението на Италия в последната минута да подели Тунис между двете страни е отхвърлено и Франция, уверена в подкрепата на Германия, нарежда на своите войски да влязат от Френски Алжир, налагайки протекторат над Тунис през май 1881 г. съгласно Договора от Бардо.Lowe, с.24 Шокът от „шамара на Тунис“, както се споменава в италианската преса, и усещането за изолация на Италия в Европа я карат да подпише Тройния съюз през 1882 г. с Германия и Австро-Унгария.Lowe, с.27
Докато са правени опити за закупуване на Никобарските острови от Дания през 1864 и 1865 г., генезисът на италианската колониална империя е закупуването през 1869 г. на залива Асаб на Червено море от Италианска навигационна компания, която възнамерява да създаде станция за въглища по времето, когато Суецкият канал е отворен за навигация.Mia Fuller, "Italian Colonial Rule", Oxford Bibliographies Online. Това е поето от италианското правителство през 1882 г., превръщайки се в първата отвъдморска територия на модерна Италия.Theodore M. Vestal, "Reflections on the Battle of Adwa and Its Significance for Today", in The Battle of Adwa: Reflections on Ethiopia's Historic Victory Against European Colonialism (Algora, 2005), с. 22.
Търсенето на колонии от Италия продължава до февруари 1885 г., когато чрез тайно споразумение с Великобритания тя анексира пристанището Масава в Еритрея на Червено море от разпадащата се Египетска империя. Това лишава Етиопската империя на Йохан IV от излаз на море.Pakenham (1992), с.280 В същото време Италия окупира територия от южната страна на Сомалийския полуостров, образувайки това, което ще стане Италианска Сомалия.Pakenham, с.281 Въпреки това Италия пожелава самата Етиопия и през 1887 г. италианският министър-председател Агостино Депретис нарежда инвазия, което довежда до войната в Еритрея. Това нашествие е спряно след загубата на петстотин италиански войници в битката при Догали.Killinger (2002), с.122 Наследникът на Депретис, министър-председателят Франческо Криспи, подписва договора от Учиали през 1889 г. с новия император Менелик II. Този договор отстъпва етиопска територия около Масава на Италия, за да формира колонията Италианска Еритрея, и, поне според италианската версия на договора, прави Етиопия италиански протекторат.Pakenham, с.470 Отношенията между Италия и Менелик се влошават през следващите няколко години до избухването на Първата италианско-етиопска война през 1895 г., когато Франческо Криспи нарежда на италианските войски да влязат в страната. Значителното числено превъзходство и лошото оборудванеKillinger, с. 122 води до решителното поражение за Италия от ръцете на етиопските сили в битката при Адуа през 1896 г.Pakenham (1992), с.7 От страна на Италия броят на загиналите е 6889 души, включително 4133 италианци. Етиопците претърпяват най-малко 4000 убити и 10 000 ранени.
Италия също участва във войната на Махдистите и от 1890 г. побеждава войските на махдистите в битката при Серобети и Първата битка при Агордат. През декември 1893 г. италианските колониални войски и махдистите се бият отново във Втората битка при Агордат; Ахмед Али води кампания срещу италианските сили в Източен Судан и повежда около 10 – 12 000 мъже на изток от Касала, срещайки 2400 италианци и техните еритрейски аскари, командвани от полковник Аримонди. Италианците отново печелят и изходът от битката представлява първата решителна победа, спечелена досега от европейците срещу суданските революционери. Година по-късно италианските колониални сили превземат Касала след успешната битка при Касала; Италия връща града на британците в края на войната три години по-късно.
През 1898 г., в резултат на придобиването на наети територии от Германия, Русия, Великобритания и Франция в Китай по-рано същата година, италианското правителство, като въпрос на национален престиж и за да утвърди статута на Италия като велика сила, поисква отстъпването на залива Санмен, за да служи като станция за въглища. Осъзнавайки, че Италия няма достатъчно военноморска мощ в азиатски води, за да подкрепи своето искане, китайското имперско правителство отхвърля ултиматума и всички последващи искания с аргумента, че Италия няма реални политически или икономически интереси в Китай. Това национално унижение, което за главния вестник на Италия кара страната да изглежда като трето-четвърторазрядна сила, провокира падането на италианското правителство. Това кара Италия да вземе участие в международната експедиция в Пекин при избухването на Боксерското въстание през следващата година и довежда до придобиването на концесия в Тиендзин през 1901 г. – единственият пример за италиански колониализъм в Азия.Italy’s Encounters with Modern China: Imperial Dreams, Strategic Ambitions, edited by Maurizio Marinelli and Giovanni Andornino, Palgrave Macmillan, 2014Maurizio Marinelli, Self-portrait in a Convex Mirror: Colonial Italy Reflects on Tianjin Концесията се администрира от италианския консул в Тиендзин.
Вълната от национализъм, която залива Италия в началото на XX век, довежда до основаването на Италианската националистическа асоциация, която настоява за разширяване на Италианската империя. Вестниците са пълни с приказки за отмъщение за претърпените унижения в Етиопия в края на миналия век и за носталгия по римската епоха.
Предложено е Либия, като бивша римска колония, да бъде взета обратно, за да се осигури решение на проблемите с нарастването на населението на Южна Италия. Страхувайки се да не бъде напълно изключен от Северна Африка от страна на Великобритания и Франция и имайки предвид общественото мнение, министър-председателят Джовани Джолити нарежда обявяването на война на Османската империя, част от която е Либия, през октомври 1911 г.Killinger (2002), с.133 В резултат на Италианско-турската война Италия печели Либия и Додеканезите от Османската империя.
Пустинната война в Либия от 1912 г. включва първото използване на бронирана бойна машина във военната история и бележи първото значително използване на въздушна мощ във война.
Първа световна война и след нея
През 1914 г. Италия остава неутрална и не се присъединява към своя съюзник Германия в Първата световна война. Съюзниците дават обещания и през 1915 г. Италия се присъединява към тях. Обещава се чрез Лондонския договор териториална плячка главно от Австрия и Турция.Renzi, 1968.
Преди пряката намеса в Първата световна война Италия окупира албанското пристанище Вльора през декември 1914 г.Nigel Thomas. През есента на 1916 г. Италия започва да окупира Южна Албания. През 1916 г. италианските сили набират албански нередовни войници, за да служат заедно с тях. Италия, с разрешение на съюзническото командване, окупира Северен Епир на 23 август 1916 г., принуждавайки неутралистката гръцка армия да изтегли своите окупационни сили оттам. През юни 1917 г. Италия провъзгласява Централна и Южна Албания за протекторат на Италия, докато Северна Албания е разпределена на държавите Сърбия и Черна гора. До 31 октомври 1918 г. френските и италианските сили изгонват австро-унгарската армия от Албания. Въпреки това през 1920 г. албанско въстание кара италианците да се съгласят да върнат окупираните региони на Албания, с изключение на о-в Сазани.