Бернабò Висконти (, * 1321 или 1323, Милано, Сеньория Милано; † 19 декември 1385, Трецо сул'Ада, Сеньория Милано) от род Висконти, e господар на Бергамо, Бреша, Кремона, Сончино, Лонато и Валкамоника и съгосподар на Милано заедно с братята си Матео II и Галеацо II. Заедно с брат си Галеацо, макар и не по взаимно съгласие, той разширява владенията на рода, проправяйки пътя към великата „държава на Висконти". Тя се формира окончателно при неговия племенник Джан Галеацо Висконти, който се издига на власт след елиминирането на самия Бернабò.
Бернабò води непрекъснато войни. Той воюва с папите Инокентий VI (1352 – 1362) и Урбан V (1362 – 1370), които свикват кръстоносен поход против него. Воюва и с император Карл IV (1346 – 1378), който му отнема дадената собственост. След смъртта на брат му Бернабò управлява сам Сеньория Милано и през 1385 г. е хвърлен в затвора заедно с двама свои синове от племенника си и негов зет Джан Галеацо Висконти.
През 1370 г., по нареждане на Бернабò, започва строителството на най-големия мост в света дотогава – Трецо (строен до 1377 г.) в Трецо сул'Ада.
Произход и характер Той е третият син на Стефано Висконти (* 1288, † 1327), господар на Арона, и на съпругата му Валентина Дория (* 1290, † 1359) от влиятелното генуезко семейство Дория. Негови дядо и баба по бащина линия са господар на Милано Матео I Висконти и Бонакоса Бори, а по майчина – Бернабо Дория, господар на Сасело и Логодуро, капитан на Генуа, и Елиана Фиески. Кръстен е на дядо си по майчина линия Бернабо Дория – син на Бранка Дория..
Има двама братя:
Матео II (* 1319, † 1355), господар на Лоди, Пиаченца, Бобио, Парма и Болоня, и съгосподар на Милано (1349 – 1355) Галеацо II (* 1320, † 1378), господар на Милано
Бернабò е описван от историците на епохата като добре изглеждащ, интелигентен, културен и проницателен човек, политик и квалифициран юрист, но и лесно избухлив, нетърпелив, ненаситен, скъперник, отмъстителен и способен на действия, характеризиращи се с невероятна и маниакална жестокост.B. Corio, op. it., vol. II, p. 268P. Giovio, op. cit., p. 202. Италианският историк от XVIII век Джорджо Джулини го представя като смел човек, любител на истината и справедливостта, свободно гарантиращ длъжности на заслужилите, без да ги премахва повече от поста, изпълняващ обещанията си и заплащащ своевременно.G. Compiglio, op. cit., vol. III, p. 30.
Биография Ранни години и изгнание (1323 – 1348) Информацията, свързана с детството му, е оскъдна. Като млад учи канонично право, за да започне църковна кариера.
През 1340 г. заедно с братята си Матео и Галеацо се присъединява към заговора на Франческо Пустерла срещу чичо им Лукино Висконти, тогавашен господар на Милано. Конспирацията е осуетена и Пустерла е елиминиран, но Лукино не намира доказателства срещу племенниците си. През втората половина на 1347 г. нов заговор срещу Лукино води този път до изгнанието на синовете на Стефано. Бернабо се оттегля първо в Савоя, а след това във Фландрия и накрая се озовава като гост в двора на краля на Франция Филип VI през 1348 г. По време на изгнанието си той вероятно придружава армията на френския крал в някои сблъсъци.
През януари 1349 г. е отлъчен от църквата заедно с брат си Галеацо от папа Климент VI по призив на Лукино..
Възход към властта (1349 – 1354)
Бернабо се завръща в Милано през 1349 г. след смъртта на Лукино Висконти, след като е извикан заедно с останалите си братя от чичо им – архиепископът и господар на Милано Джовани Висконти. Джовани всъщност е заточил сина на Лукино – Лукино Новело Висконти и извънбрачните му синове Брицио, Борсо и Форестино в Генуа. Според италианския историк от XVI век Бернардино Корио това негово решение е мотивирано от убеждението му, че Лукино Новело е роден от връзката на съпругата му Изабела Фиески с Галеацо II Висконти. Три години по-рано Лукино заточва и трите сина на Стефано Висконти: Матео, Галеацо и самия Бернабо, и защото подозира или има доказателства за връзката на жена си и племенника си.
Понеже Джовани Висконти не може да има законородени деца,Той всъщност има един избънбрачен син – Леонардо и една извънбрачна дъщеря – Маргерита, която се омъжва за Амброджо Висконти – син на Бернабо Висконти. той получава от Генералния съвет тържествен акт, благодарение на който Матео, Галеацо и Бернабо ще бъдат признати за законни господари на Милано след смъртта му. Той осигурява на всеки от тях дом, достоен за техния ранг: на Бернабо се пада дворецът на Лукино, който се намира срещу църквата „Сан Джорджо ал Палацо“.
За да се подпомогне оцеляването на потомците на Матео и за да се укрепят съюзите със съседните господари, са приключени успешно преговорите за брака на Бернабо с Беатриче Реджина дела Скала – дъщеря на Мастино II, господар на Верона, както и тези за брака на Галеацо I Висконти с Бианка Савойска, дъщеря на савойския граф Амадей VI. Бракът на Бернабо е сключен на 27 септември 1350 г. в Милано и е последван от рицарски турнир, в който Бернабо участва лично и по повод на който въвежда използването на високо седло. Реджина дела Скала е сгодена за Бернабо от 1345 г.Paride da Cerea, Chronicon veronense ad annum 1345 Tя се оказва плодовита съпруга, има горд и амбициозен характер като този на мъжа си и единствената, способна да обуздава гнева му..
През 1350 г. Джовани Висконти праща военна помощ на Асторжо да Дурафорте, обявен за граф на Романя от папа Климент VI, за да го подкрепи в подчиняването на провинцията. Когато обаче Асторжо напада Болоня, чийто сеньор е Джовани де' Пеполи, Висконти не само изтегля войските си, но и приема продажбата на града за 200 хил. златни флорина. Това предизвиква гнева на папата, който заплашва да го отлъчи и да постави под запрещение градовете, подчинени на Висконти, ако не върне града в рамките на 40 дни. През декември 1350 г. папата отлъчва Джовани, Бернабо и братята му, а на 21 май 1351 г. поставя запрещение.
Към края на годината обаче е постигнато споразумение, с което господарят на Болоня Джовани Висконти да Оледжо е назначен за викарий на Болоня в замяна на 100 хил. флорина. По-късно той провежда неуспешна военна кампания в Тоскана срещу Антивисконтската лига, съставена от тоскански гвелфи и религиозни лица. Заради това Джовани е обвиняван от мнозина, сред които и Матео и Галеацо Висконти. Той се обръща за защита към Бернабо, както и към Джовани Висконти и му остава верен до смъртта му..
През 1354 г. Бернабо отива с армия във Верона по заповед на Джовани Висконти. Градът, по време на временното отсъствие на Кангранде II дела Скала, се надига срещу господаря си и иска помощ от Джовани Висконти, който е готов да помогне на бунтовниците със съгласието на семействата Гондзага и Есте. Но когато Бернабо пристига на мястото, предвид близките семейни връзки, които има с господарите на Верона (жена му Реждина е сестра на Кангранде II), той обединява силите си с тези на Кангранде и потушава бунта. След това хвърля цялата вина върху бунтовниците и Гондзага.G. Giulini, op. cit., vol. V, p. 385
Разпределяне на Сеньория Милано (1354) След смъртта на архиепископ Джовани Висконти на 5 октомври 1354 г. властта над Милано преминава у тримата синове на Стефано Висконти по силата на акта, публикуван от Джовани в началото на неговото управление. На 11 октомври Боскино Мантегаца официално предава правомощията на тримата нови господари в Двореца на архиепископа в Милано. Лоди, Пиаченца, Парма, Фиденца, Болоня, Луго, Бобио, Понтремоли и Маса са дадени на Матео II Висконти. Галеацо II Висконти получава Комо, Виджевано и Ломелина, Новара, Верчели, Асти, Алба, Алесандрия и Тортона. На Бернабо се падат Бергамо, Бреша, Кремона и Крема, заедно с Вал Камоника, Ваприо, Риволта, Караваджо, Сончино, Лонато и ривиерата на Гарда.
Милано е управляван съвместно от тримата братя, на които са дадени по две зони на града и които на свой ред избират подест. Същото важи и за град Генуа и околностите му. Като нова резиденция Бернабо получава двореца на Лукино Висконти към базиликата „Сан Джовани ин Конка“, по-късно известен като Ка ди Кан. Матео II взима двореца до Архиепископията, където е живял Джовани, а Галеацо II – двореца на Ацо, който съставлява голяма част от бъдещия Кралски дворец на Милано. Матео II заема първостепенно място в съветите и публичните актове, Галеацо II има задачата да контролира правораздаването и обществената сигурност, а на Бернабо е поверено управлението на армията. Франческо Петрарка произнася тържествена реч в катедралата „Санта Мария Маджоре“ в Милано. На 29 октомври папа Инокентий VI назначава Роберто Висконтисеньор на Валтраваля, член на кадетски клон на Висконти и роднина на починалия Джовани Висконти. за нов архиепископ на града..G. Campiglio, op. cit. vol. III, pp. 4 – 4, 57.
Идване в Италия на Карл IV Люксембургски (1354 – 1355) Лигата против Висконти, създадена от родовете Скалиджери, Гондзага, Есте и венецианците, е доволна от разделението на владението на Висконти и се възползва от това, за да повика император Карл IV Люксембургски в Италия. На 3 ноември 1354 г. той пристига в Падуа, придружен от 300 невъоръжени рицари. Когато пристига в Мантуа, легатите на Висконти му предлагат 200 хил. флорина: 150 хил. флорина за получаване на титлата „имперски викарий“ от Матео II, Галеацо II и Бернабо и още 50 хил. с оглед коронацията му за крал на Италия. Според италианския историк от 14 век Матео Вилани коронацията трябва да се проведе в Монца с Желязната корона, след което императорът трябва да се насочи към Рим, без да влиза в Милано и без да е придружаван. Императорът също се опитва да възстанови мира между страните с примирие, което да продължи до май следващата година, но претенциите на Висконти са прекомерни.
Карл IV празнува Коледата в Мантуа, след което се насочва с армия от 3000 конници към териториите, контролирани от Висконти. Той се среща с Галеацо II, придружаван от 500 мъже близо до Лоди, и от там е придружен до града да пренощува. Бернабо посреща императора в Абатство „Киаравале“ на няколко мили южно от Милано, давайки му 30 коне и благороднически коне, покрити с алено кадифе, копринени завеси и с богато украсени седла и юзди. По време на обяда в абатството успява да убеди императора да влезе в града.. На 4 януари 1355 г. Карл IV тържествено влиза в Милано, където е посрещнат от хиляди пехотинци и конници в богати одежди и от оглушителния шум на стотици тръби, кастанети, барабани и гайди. След това той е поканен да се качи на горния етаж на Broletto Vecchio (дн. Кралски дворец), от чийто прозорец гледа парада на войските на Висконти (10 000 пехотинци и 6000 конници).
Императорът е коронясан за крал на Италия на 6 януари в базиликата „Сант Амброджо“ от Роберто Висконти, архиепископ на Милано, с Желязната корона, помазан е с миро и му е даден глобус с кръст, изобразяващ Азия, Африка и Европа. Следват дни на тържества, в които императорът обявява 40 нови рицари, включително Джан Галеацо Висконти, който е само на 4 г., и Марко Висконти – най-големият син на Бернабо, който е само на два месеца. Между 10 и 12 януари Карл IV напуска града, придружен от 600 конници на Висконти и се отправя първо към Пиаченца и след това към Пиза, където пристига на 18 февруари. На 5 април, Великден, той е коронясан за император в Рим. През юни, на връщане през Ломбардия обаче, той открива всичките градове затворени за армията си и е принуден да се върне в Германия.. На 1 юни венецианците едностранно сключват мир с Висконти и с генуезците благодарение на посредничеството на миланеца Марко Реста, който дори е назначен за венециански патриций против неодобрението на останалите членове на лигата..G. Giulini, op. cit. vol. V, p. 402.
Джовани Висконти да Оледжо превзема Болоня