Неаполитанското кралство при Анжуйската династия е период на управление на Неаполитанското кралство от страна на Анжуйската династия, продължил от 1282 до 1442 г. Началото на периода е въстанието на Сицилианската вечерня, след което Анжуйците губят контрола над Сицилия и удържат под свой контрол само континенталната част на Сицилианското кралство. След продължително съперничество с Арагонската династия, която завзема Сицилия, през 1442 г. те губят Неапол и Неаполитанското кралство става част от владенията на Арагонската корона.
Начален период Възкачването на Шарл I Анжуйски на трона, станал крал чрез папската инвеститура и по право на завоевание, не представлява същинско прекъсване с управлението на владетелите от Швабската династия (Хоенщауфен). То се осъществява в условията на съществена стабилност на монархическите институции и по‑специално на фискалната система. Укрепването на държавния апарат, проведено по-рано от Фридрих II, предоставя на Анжуйската династия солидна държавна структура, върху която да опре своята власт. Първият крал от анжуйски произход запазва без прекъсване изборните магистратури на кралския апарат, а в централната администрация интегрира вече съществуващи структури с институции, традиционно действащи във френската монархия.Franco Franceschi e Irene Taddei, Le città italiane nel Medioevo, XII-XIV sec., Bologna, Il Mulino, 2014
Наследството на държавната организация, изградена от Фридрих II и използвана повторно от Шарл I, обаче отново поставя проблема за съвместната опозиция на градовете и феодалната аристокрация – същите сили, които по време на управлението на Манфред са подкрепили френската династия срещу Швабите. Анжуйският владетел, въпреки настояванията на папата, управлява с изразен абсолютизъм, без да се съобразява с претенциите на благородниците и градския слой, които никога не консултира, освен при увеличаването на данъците, наложено от войната срещу Конрадин.
След смъртта на Конрадин (1268) с намесата на Анжуйците, швабските права върху трона на Сицилия преминават към една от дъщерите на Манфред – Констанца фон Хоенщауфен, която на 15 юли 1262 г. се омъжва за краля на Арагон Педро III. Гибелинската партия в Сицилия, която преди това се е организирала около Хоенщауфените и е силно недоволна от анжуйската власт на острова, търси подкрепата на Констанца и на Арагонците, за да организира въстание срещу установената власт. Така започва въстанието на Сицилаинската вечерня. Дълго време то е разглеждано като израз на спонтанно народно въстание срещу тежестта на данъчното облагане и тираничното управление „на лошото анжуйско господство“, както го определя Данте Алигиери. Тази интерпретация обаче постепенно отстъпва място на оценка, по-внимателна към сложността на събитията и множеството действащи страни.
Централна роля несъмнено трябва да се припише на инициативата на аристокрацията, укрепнала през швабския период и по-дълбоко вкоренена в Сицилия, която чувства заплашени своите властови позиции от решенията на новия владетел: предпочитанието на Анжуйците за Неапол, тясната им връзка с папата и флорентинските търговци, както и тенденцията да поверяват важни управленски функции на лица от Южна Италия.Franco Franceschi,Ilaria Taddei, Le città italiane nel Medioevo,XII-XIV sec, Bologna, Il Mulino, 2014
Сред тези опоненти се отличават с активност аристократичните фамилии емигранти, които след екзекуцията на младия Конрадин са принудени да се откажат от права и имуществени владения, но се ползват от подкрепата на гибелинските градове в Централна и Северна Италия. Освен това с намаляването на централната роля на Сицилия производствените и търговските сили, които първоначално са подкрепили анжуйската експедиция, се оказват в рязко противопоставяне на нарастващата хегемония на Южна Италия.
Не бива да се подценява и намесата на външни фактори като Арагонската монархия, която в този период е в силно противостояние с франко-анжуйския блок, гибелинските градове, а дори и Византийската империя, силно обезпокоена от експанзионистичните планове на Шарл I, който вече ѝ е отнел Корфу и Драч – територии, превърнати в част от Сицилианското кралство.
Война на Сицилианската вечерня
Антианжуйското народно въстание избухва в Палермо на 31 март 1282 г. и бързо се разпространява в цяла Сицилия. През август същата година Педро III Арагонски дебаркира в Трапани и побеждава войските на Шарл I Анжуйски по време на обсадата на Месина, която продължава пет месеца – от май до септември 1282 г. Сицилианският парламент коронова Педро и съпругата му Констанца, дъщеря на Манфред; така от този момент съществуват двама владетели, носещи титлата „крал на Сицилия“ – арагонският, утвърден от Сицилианския парламент, и анжуйският, признат от папата.
На 26 септември 1282 г. Шарл I Анжуйски окончателно напуска бойния лагер в Калабрия. Няколко месеца по-късно действащият папа Мартин IV отлъчва Педро III от Църквата. Въпреки това за Шарл I вече е невъзможно да се върне на Сицилианския архипелаг, а анжуйската кралска резиденция става подвижна между Капуа и Пулия в продължение на няколко години. Едва при наследника на Шарл I – Шарл II Анжуйски – Неапол е окончателно избран за постоянна столица на монархията и на централните институции на континента. При Шарл II династията установява своята постоянна резиденция в Кастел Нуово (Маскио Анджоино).
Анжуйско управление
Въпреки че амбициите на Анжуйците в Сицилия са възпрепятствани от многобройни военни поражения, Шарл I Анжуйски цели да консолидира властта си в континенталната част на кралството, като присажда към предишната гвелфска баронска политика част от реформите, вече прилагани от старото швабско управление за укрепване на териториалното единство в Южна ИталияFloridi V., La formazione della regione abruzzese e il suo assetto territoriale fra il tardo periodo imperiale e il XII secolo, Rivista dell'istituto di Studi Abruzzesi, XIV 1976. Още от първите лангобардски нашествия значителна част от икономиката на кралството – в Княжество Капуа, в Абруцо и в Контадо Молизе – се управлява от бенедиктинските манастири (Казаурия, Сан Винченцо ал Волтурно, Монтеверджине, Монтекасино)Tosti L., Storia della Badia di Montecassino, I-IV, Roma, 1888-1890 .. В много случаи те разширяват своите привилегии до степен да се превърнат в реални местни владения с териториален суверенитет, често в конфликт с близките светски феодали.Dell'Omo M., Montecassino un'abbazia nella storia, Cinisello Balsamo, Arti grafiche Amilcare Pizzi, 1999.Wickham C., Il problema dell'incastellamento nell'Italia centrale. L'esempio di San Vincenzo al Volturno. Studi sulla società degli Appennini dell'alto Medioevo, II, Firenze, 1985.
Първоначално нормандското завоевание, борбите между антипапа Анаклет II – подкрепян, наре с други, от бенедиктинците – и папа Инокентий II, както и зъвникването на Кралство Сицилия, подкопават основите на бенедиктинската феодална традиция. След 1138 г., след победата над Анаклет II, папа Инокентий II и нормандските династии насърчават цистерцианското монашество в Южна Италия. Много бенедиктински манастири приемат новото правило, което – ограничавайки натрупването на материални блага до ресурси, необходими за занаятчийско и селскостопанско производство – изключва възможността новите манастири да установяват наследствени феодални владения.xordium parvum ordinis cistercensis, cap. XVI Новият ред инвестира ресурсите си в аграрни реформи (мелиорация, разчистване на земи, пасища), занаяти, механика и социално подпомагане чрез болници, аптеки и селски църкви.
Френското монашество намира подкрепа сред старите нормандски феодали, които по този начин успяват да противодействат на светските амбиции на местното духовенствоMahn J.B., L'ordre Cistercien et son gouvernement des origines au milieu du XIII siècle, Parigi, 1951.. Политиката на новия суверен Шарл I се основава именно на този компромис: той основава цистерцианските абатства Реалвале (Vallis Regalis) в Скафати и Санта Мария дела Витория в Скуркола Марсикана, и проявява благосклонност към филиалите на историческите абатства Самбучина (Калабрия), Саджитарио (Базиликата), Стерпето (Тера ди Бари), Ферария (Княжество Капуа), Арабона (Абруцо) и Казамари (Папска държава), като едновременно с това разпространява култа към Успение Богородично на юг. Той предоставя нови графства и херцогства на френските войници, подкрепили завладяването на неаполитанската област.Galasso G., Storia d'Italia, vol 15, tomo I, Torino 1992. По този начин главните манастирски центрове на икономическото производство са освободени от управлението на феодалните владения, а държавното единство – след изкореняването на бенедиктинската политическа власт – се опира на старие нормански барони и на военната структура, датираща от Фридрих II. Шарл I Анжуйски запазва старите съдии (крале) на Фридрих II, като увеличава властта на съответните президенти: всяка провинция има съдия, който освен че ръководи важен трибунал с два съда, управлява местните финансови активи и хазната, събирана чрез данъчно облагане на комуните. Абруцо е разделено на Отсамно Абруцо (Aprutium citra (flumen Piscariae)) и Отвъдно Абруцо (Aprutium ultra (flumen Piscariae)). Много от швабските градове, като Сулмона, Манфредония и Мелфи, губят централната си роля в кралството в полза на по-малки градове или на древни разрушени столици като Сан Северо, Киети и Акуила. В териториите с византийско наследство (Калабрия, Пулия) се консолидира политическата структура, започната от норманското завоевание: периферната администрация, която византийците поверяват на мрежа от градове и епархии – между patrimonium publicum на византийските служители и patrimonium ecclesiae на епископите – от Касано до Джераче, от Барлета до Бриндизи, е окончателно заменена от феодалния ред на поземлената аристокрация. На юг седалищата на съдииите (Салерно, Козенца, Катандзаро, Реджо, Таранто, Беневенто, Бари, Сан Северо, Киети, Акуила и Капуа) или на важни архиепископии (Беневенто и Ачеренца), заедно с новата столица Неапол, остават единствените населени центрове с политическа тежест или значими финансови, икономически и културни функции.
Поради папски мерки Шарл I губи последните регалии на неаполитанското кралство, включително правото на суверена да назначава кралски администратори в епархиите с незаети места: тези привилегии на юг са оцелели след Григорианската реформа, която постановява, че само папата има право да назначава и сваля епископи (libertas Ecclesiae).
На 7 януари 1285 г. Шарл I Анжуйски умира и е наследен от Шарл II. С възкачването му на трона на Неапол кралската политика претърпява поврат: след почти непрекъснатата война между кралствата Сицилия (Неапол) и Тринакрия (Сицилия), Анжуйската династия насочва усилията си към постигане на вътрешен консенсус.
От една страна привилегиите на феодалната аристокрация – незаменима за военните кампании – са увеличени. От друга страна, за да се балансира влиянието на феодалните владетели, градовете получават нови свободи и автономия, различни според значението им. Те вече могат да избират съдии с административни и контролни функции и кметове, представляващи населението пред суверена. Така в Неапол и други градски центрове на юг възниква нарастващ конфликт между градската аристокрация и „дебелия народ“ (гилдиите), на които по-късно крал Робер Анжуйски предоставя възможност да участват пряко в държавната администрация. В главните градове на кралството се оформя ситуация, подобна на тази в комуните на Централна и Северна Италия, но кралският мир действа като балансьор, а фигурата на суверена – като арбитър, тъй като кралската власт остава неоспорима. Под управлението на Робер Анжуйски монархията умело регулира сферите на влияние на феодалната аристокрация, градовете и кралската държавна собственост.Franco Franceschi, Ilaria Taddei,