Уставът на Кралството или Основният устав на Савойската монархия от 4 март 1848 г., известен като Албертинов устав () по името на краля, който го обнародва – Карл Алберт Савойски-Каринян, представлява конституционният устав, приет от Кралство Сардиния на 4 март 1848 г. в Торино.
В преамбюла, подписан от Карл Алберт, уставът е определен като „вечен и неотменим основен закон на Савойската монархия“. На 17 март 1861 г., с провъзгласяването на Кралство Италия, той става основната харта на новата обединена държава и формално остава в сила – макар и с множество изменения – до влизането в сила на Републиканската конституция на 1 януари 1948 г.
Албертиновият устав е гъвкава конституция, което означава, че може да бъде изменян или допълван чрез обикновен закон, приет по стандартната законодателна процедура. В италианската правна система конституционните закони се появяват едва с Конституцията от 1948 г., която е твърда и изисква специална процедура за изменение.
История
В резултат на буржоазните брожения в основните градове на Сардинското кралство – в които понякога участва и част от аристокрацията – Карл Алберт предприема поредица от либерални реформи.
През 1837 г. той издава граждански кодекс, последван през 1839 г. от наказателен кодекс. През 1847 г. реформира строгата цензура, въведена по времето на Виктор-Емануил I, като допуска публикуването на политически вестници. В същия период създава Ревизионен съд (Касационен съд), за да осигури по-голяма единност на юрисдикцията, ограничавайки компетенциите на старите сенати, и публикува наказателно‑процесуален кодекс, основан на принципа на публичността на процеса.
По австрийски модел Карл Алберт модернизира и Държавния съвет, създаден през 1831 г., като го формира от двама представители на всяко териториално деление, избрани измежду провинциалните съветници, които на свой ред са избирани от общинските съвети.
Въпреки тези реформи събитията от първите месеци на 1848 г. показват, че съпротивата срещу идеята за конституция остава силна. На заседание на Съвещателния съвет от 13 януари 1848 г. Карл Алберт категорично отхвърля възможността за предоставяне на конституционна харта.
Ситуацията се променя внезапно на 30 януари 1848 г., когато Декурионовият корпус на Торино, събрал се да обсъди създаването на Национална гвардия, научава, че ден по-рано Фердинанд II на Двете Сицилии е предоставил конституция на Кралството на двете Сицилии.
Новината предизвиква незабавна реакция: корпусът решава да поиска от Карл Алберт конституция и за Кралство Сардиния, поставяйки началото на процеса, който ще доведе до обнародването на Албертиновия устав на 4 март 1848 г.
Прокламация на 8 февруари Карл Алберт бързо формулира декларация от 14 принципа, които трябва да станат основа на бъдещия устав. Терминът statuto е заимстван от традицията на Амадей VIII Савойски, който през XV век също издава нормативни сборници със същото название.
Декларацията е провъзгласена пред народа на 8 февруари 1848 г., само три дни преди великият херцог на Тоскана Леополд II да предприеме аналогична стъпка и около месец преди папа Пий IX да направи същото.
Публикуването на тези принципи бележи решаващ момент: от този момент нататък става ясно, че Сардинското кралство ще приеме конституционна харта, която да ограничи абсолютната власт на монарха и да въведе представителни институции. Това е първата официална стъпка към обнародването на Албертиновия устав на 4 март 1848 г.
Обнародване Заседателният съвет (Il Consiglio di Conferenza), натоварен с изготвянето на устава, има за основна задача да определи кой от съществуващите европейски конституционни модели е най-подходящ за Кралство Сардиния и би изисквал възможно най-малка промяна в съществуващите институции.
Съветът намира най-подходящи ориентири в:
Орлеанската харта от 1830 г., Белгийската конституция от 1831 г.
И двата модела предлагат умерена конституционна монархия, съчетаваща представителни институции с важна роля на короната — формула, която изглежда приемлива за Карл Алберт и за политическия елит на кралството.
Само няколко дни по-късно, между 23 и 24 февруари 1848 г., избухва революцията в Париж, която сваля Луи-Филип, премахва Орлеанската монархия и отменя самата конституция, послужила за модел на Сардинското кралство.
Парижките събития оказват силно въздействие и в Италия. Те разпалват надеждите на най-радикалните либерали и републиканци, за които обещаните от Карл Алберт „основи“ на бъдещия устав вече изглеждат недостатъчни. Идеята за република започва да набира популярност, особено сред младите политически активисти и интелектуалци.
Въпреки това Карл Алберт не променя позицията си. Той остава привърженик на умерената конституционна монархия и, въпреки революционния натиск, обнародва Албертиновия устав на 4 март 1848 г., само десет дни след падането на френската монархия.
В Кралство Сардиния Първото конституционно министерство, председателствано от Чезаре Балбо и назначено на 16 март 1848 г., се ограничава до прилагането на разпоредбите на новия устав. Основната му задача е да организира свикването на двете камари чрез публикуването на избирателния закон.
Правителството подава оставка след парламентарен вот, който отхвърля предложената от него поправка към законопроекта за обединението на Ломбардия и четирите венециански провинции, освободени по време на Първата война за независимост в Пиемонт.
Въпреки това възникналата криза не представлява парламентарна криза в съвременния смисъл на думата. Същото важи и за последвалите оставки на правителствата на Габрио Казати, Чезаре Алфиери и Еторе Пероне.
Тежките събития на войната принуждават правителството на Казати да поиска пълни правомощия, което променя баланса между институциите. Камарите са ограничени във функциите си, докато правителството получава изключителни компетенции, което временно измества центъра на властта.
Въпреки че кабинетите на Винченцо Джоберти и Агостино Киодо се радват на широко парламентарно мнозинство по време на втората, още по-тежка фаза на конфликта, това не променя същностния характер на режима, установен от Албертиновия устав. Конституционната монархия остава в сила, но функционира под натиска на войната и политическата нестабилност.
Поражението при Новара на 23 март 1849 г. – една от последните битки от Първата италианска война за независимост, завършила с категоричната победа на австрийската армия под командването на маршал Йозеф Радецки над сардинските войски, ръководени от полския генерал Войцех Хшановски – и последвалата абдикация на Карл Алберт в полза на Виктор Емануил II не слагат край на периода на институционално търсене. Напротив, именно тогава започва процесът на балансиране между властите, който бележи ранните години на конституционния живот в Пиемонт.
Правителството на Масимо д'Адзельо играе ключова роля в подготовката на прехода към парламентарен режим. Неговата умерена политика и твърдата защита на принципите на законовия конституционализъм укрепват представителните институции в трудните следвоенни условия, в които се намира Субалпийската държава.
На 20 ноември 1849 г. е публикувана Прокламацията от Монкалиери, подписана от Виктор Емануил II, но изготвена от Д’Адзельо. Тя има за цел да насочи избирателите към избиране на Камара на депутатите, готова да сътрудничи с правителството и да ратифицира мирния договор с Австрийската империя, който предишната Камара отказва да приеме, считайки го за прекалено тежък. Прокламацията се превръща в решаващ инструмент за стабилизиране на политическата система и за укрепване на изпълнителната власт.
След изборите започва решителна политика на реформи. С голямо мнозинство са приети Законите на Сикарди (1850 г.), които:
премахват църковния съдебен форум, уреждат отношенията между държавата и църквата, утвърждават принципа на светската държава.
Тези закони представляват фундаментална повратна точка. Широкото парламентарно мнозинство, което подкрепя правителството в двете камари, поставя нова основа за изпълнителната власт: министрите вече не могат да избягват необходимостта от парламентарно одобрение на своята политика.
Така започва парламентарният режим, който ще характеризира политическия живот на Сардинското кралство и по-късно на обединена Италия през следващите десетилетия. Неговият най-значим архитект е Камило Бенсо ди Кавур.
Още през 1848 г. Кавур, в статия от 10 март в торинския вестник Il Risorgimento, защитава идеята за постепенното утвърждаване на парламентарния прерогатив над кралския. Той не е сам: големи части от либералната мисъл споделят тази визия, включително Карло Бон Компани в труда му Della monarchia rappresentativa и Пиетро Певерели в Commenti intorno allo Statuto del regno di Sardegna.
След като наследява управлението от Д’Адзельо, Камило Бенсо ди Кавур се превръща в най-решителния поддръжник на политическа линия, която цели да превърне Парламента, и по‑специално Камарата на депутатите, в истинския център на политическия и институционалния живот. Тази позиция влиза в открито противоречие с консервативните среди, представени от Чезаре Балбо, защитник на по‑традиционната конституционна форма.
В своя труд „За представителната монархия в Италия“ ("Della monarchia rappresentativa in Italia") Балбо разглежда Короната като активен и водещ елемент на цялата система и настоява монархическата институция да участва пряко в дейността на камарите. Кавур, напротив, отстоява пред Парламента максимална автономия и независимост от монархията, включително с оглед на реформите, които според него трябва да бъдат въведени по инициатива на Камарата на депутатите в рамките на системата, установена от Устава.
Организацията на горната камара – Сената – предизвиква сериозни съмнения още от влизането в сила на Устава. На 27 май 1848 г. Кавур публикува в Il Risorgimento критична статия относно начина на назначаване на сенаторите. Той се обявява за изборен Сенат, който да изпълнява балансираща функция спрямо Камарата на депутатите, по модела на белгийската конституция. Тази позиция ясно показва стремежа му към по‑силен парламентаризъм и към ограничаване на ролята на монарха в законодателния процес.
Назначаването на Камило Бенсо ди Кавур за министър‑председател през 1852 г. представлява решаваща повратна точка в политическия живот на Сардинското кралство. Макар че правителствената криза, довела до падането на кабинета на Д’Адзельо, все още няма ясно парламентарно естество и не произтича от вот на недоверие, изборът на нов премиер разкрива нарастващата необходимост управлението да бъде поверено на лидера на парламентарното мнозинство в Камарата на депутатите.
Постигането на стабилно и хомогенно мнозинство става все по‑важно за реализирането на целите на националния либерализъм – гражданско и политическо обновление, модернизация на държавата и укрепване на институциите. Именно в този контекст се ражда политическото споразумение, известно като „съюза“ (connubio): широка либерална и реформаторска коалиция, обединяваща умерената десница и реформаторската левица, но изключваща както консервативната десница, така и революционната левица.
Съюзът се консолидира с избирането на Урбано Ратаци за председател на Камарата на депутатите на 11 май 1852 г. Това парламентарно мнозинство дава на Кавур възможност да поеме председателството на Съвета на министрите, пост, който той заема почти непрекъснато от 1852 г. до смъртта си през 1861 г., с кратко прекъсване по време на правителството на Алфонсо Фереро Ла Мармора (юли 1859 – януари 1860 г.).
Макар формално да остава министър на краля, Кавур се държи като ръководител на парламентарно правителство, отговорно пред камарите и легитимирано чрез отношения на доверие с тях. Това поведение окончателно утвърждава парламентарния характер на режима, установен от Албертиновия устав, и поставя основите на модерната италианска конституционна практика.
В Кралство Италия