Марина Абрамович (на сръбски: Марина Абрамовић, ) е сръбски пърформанс и концептуален творец с американско гражданство.(EN) Marina Abramović, su artnet.com.
Нейната работа изследва бодиарта, изкуството на издръжливостта, връзката между изпълнител и публика, границите на тялото и възможностите на ума. Активна повече от четири десетилетия, Абрамович нарича себе си „бабата на пърформанс изкуството“. Тя е пионер в новото понятие за идентичност, като привлича участието на наблюдатели, фокусирайки се върху „изправяне срещу болката, кръвта и физическите граници на тялото“. През 2007 г. основава Институт „Марина Абрамович“ (MAI) – фондация с нестопанска цел за пърформанс изкуство.
Биография Абрамович е родена на 30 ноември 1946 г. в Белград, Сърбия, част от тогавашна Югославия. В интервю описва семейството си като „червена буржоазия". Неин прачичо е Варнава, патриарх на Сръбската православна църква.Твърдение от "The Eye of the Beholder," сезон 5, еп. 9 наFinding Your Roots, 2 април 2019. И двамата ѝ родители, родом от Черна гора, са югославски партизани по време на Втората световна война. Баща ѝ Воин Абрамович (известен като Войо) е командир, признат след войната за национален герой, а майка ѝ Даница Росич, майор от армията, е назначена за директор на Музея на революцията и изкуството в Белград в средата на 60-те години. След войната и двамата са наградени с Орден на народните герои и получават позиции в следвоенното правителство на Югославия.
Абрамович е отгледана от баба си и дядо си до 6-годишна възраст. Баба ѝ е дълбоко религиозна и Абрамович прекарва детството си в църквата, следвайки ритуалите на баба си. Когато е на шест, се ражда брат ѝ и тя заживява с родителите си, като същевременно взема уроци по пиано, френски и английски. Въпреки че не взима уроци по изкуство, проявява отрано интерес към него и се радва да рисува като дете.
Марина получава първия си урок по изкуство от баща си на 14 години: това е 30 ноември 1960 г.; след като го моли да ѝ купи бои, той се появява с приятел, който започва да изрязва произволно парче платно, след което, след като го поставя на земята, хвърля лепило, пясък, натрошен камък, битум, различни цветове от жълто до червено, след което, след като поръсва всичко с терпентин, поставя кибрит в центъра на обхваната от пламъци композиция и казва: „Това е залезът“.
Животът в родителския ѝ дом под строгия надзор на майка ѝ е труден. Когато Абрамович е малка, майка ѝ я бие. В интервю, публикувано през 1998 г., тя описва как „майка пое пълен военен контрол над мен и брат ми. Не ми бе позволено да напускам къщата след 22 часа, докато не бях на 29 години... [Всички] пърформанси в Югославия направих преди 22 часа, защото тогава трябваше да съм вкъщи. Това е пълна лудост, но цялото ми рязане, бичуване, изгаряне, почти загуба на живота ми в „Огнената звезда“ – всичко беше направено преди 22 часа.“Цит. в Thomas McEvilley, "Stages of Energy: Performance Art Ground Zero?" in Abramović, Artist Body, [Charta, 1998]. В интервю, публикувано през 2013 г., Абрамович казва: „Майка ми и баща ми имаха ужасен брак.“ Описвайки инцидент, когато баща ѝ разбива 12 чаши за шампанско и напуска къщата, тя казва: „Това бе най-ужасният момент от детството ми.“
От 1965 до 1970 г. учи в Академията за изящни изкуства в Белград. Завършва следдипломното си обучение в художествения клас на Крсто Хегедушич в Академията за изящни изкуства в Загреб, Хърватия през 1972 г. След това се завръща в Сърбия и от 1973 до 1975 г. преподава в Академията за изящни изкуства в Нови Сад, докато стартира първите си соло пърформанси.
През 1974 г. става известна и в Италия, където представя пърформанса си Ритъм 4, изложен в Галерия „Диаграма“ в Милано.
През 1976 г., след 5-годишния си брака със сръбския художник Неша Парипович, заминава за Амстердам, за да направи пърформанс и след това решава да се премести там за постоянно. През същата година започва сътрудничество и интимна връзка, продължила до 1988 г., с немския творец Улай.
От 1990 до 1995 г. е гост-преподавател в Академията за изящни изкуства в Париж и в Берлинския художествен университет. От 1992 до 1996 г. е гост-преподавател в Университета по изящни изкуства в Хамбург, а от 1997 до 2004 г. е преподавател по пърформанс изкуство в Университета по изящни изкуства в Брауншвайг.
През 1997 г. печели Златен лъв на Биеналето във Венеция със своя пърформанс „Балкански барок“.
След 12 години на интимна връзка и творческо партньорство Абрамович и Улай решават да се разделят и да отбележат края на връзката си с едно последно представление – „Изминаването на Великата китайска стена“: двамата вървят по част от Великата китайска стена, започвайки от противоположните краища, за да се срещнат на половината път и да се сбогуват. Следват години на враждебност и съдебни битки относно авторските права върху художествената продукция: Улай осъжда Марина за това, че независимо е продавала произведения, принадлежащи и на двамата. През септември 2016 г. съдията принуждава Марина да плати 250 000 евро на бившия си партньор за нарушаване на договор, подписан през 1999 г., който регламентира използването на произведенията, създадени заедно между 1976 и 1988 г. Те се сближават през 2020 г., малко преди смъртта на Улай, по време на пърформанс на Марина в MoMa в Ню Йорк.
Пърформанси Ритъм 10, 1973 г. В първия си пърформанс, който Абрамович прави в Единбург, тя изследва елементи на ритуала и жеста. Използвайки двадесет ножа и два магнетофона, тя играе руската игра с нож, в която ритмични удари с нож се насочват между разперените пръсти на ръката ѝ. Всеки път, когато се порязва, тя взема нов нож от редицата от двадесет, които е подготвила, и записва операцията. След като се порязва двадесет пъти, тя пуска отново касетата, слуша звуците и се опитва да повтори същите движения, опитвайки се да възпроизведе грешките, сливайки минало и настояще. Абрамович се заема да изследва физическите и психическите ограничения на тялото – болката и звуците от пробождането; двойните звуци от историята и повторението. С това парче тя започва да взима предвид състоянието на съзнанието на изпълнителя. „След като влезеш в състояние на производителност, можеш да накараш тялото си да прави неща, които никога не бих могъл да правиш нормално.“Kaplan, 9
Ритъм 5, 1974 г. Числото "5" в заглавието се отнася до петолъчката. Две звезди са направени с дървени дъски, поставени една в друга. С тази творба Абрамович се опитва да предизвика енергията, произведена от болката, като в случая използва голяма звезда, напоена с масло, която запалва в началото на пърформанса. Оставайки извън звездата, тя започва да реже косата и ноктите на ръцете и краката си. След като всяка от операциите приключва, тя започва да хвърля отразяното в пламъците, като всеки път създава експлозия от светлина. Изгаряйки комунистическата петолъчка, Абрамович иска да представи концепцията за физическо и психическо пречистване, като същевременно се позовава на политическата принадлежност на своето минало.
В последния акт на пречистване тя скача през пламъците, насочвайки се в центъра на петолъчката. Поради светлината и дима, излъчващи се от огъня, наблюдателите не осъзнават, че тя е загубила съзнание поради липсата на кислород. Някои разбират какво се е случило едва когато пламъците се приближават съвсем близо до тялото ѝ. Лекар и зрители се намесват, за да я извадят. По-късно Абрамович коментира това преживяване: „Бях много ядосана, защото разбрах, че има физическо ограничение: когато загубиш съзнание, не можеш да присъстваш; не можеш да изпълняваш.“Daneri, 29
Ритъм 2, 1974 г. Подтикната от загубата на съзнание по време на Ритъм 5, Абрамович измисля Ритъм 2 от две части, за да включи състояние на безсъзнание в пърформанс. Тя изпълнява работата си в Галерията за съвременно изкуство в Загреб през 1974 г. В част I, която е с продължителност 50 минути, тя поглъща лекарство, което описва като „давано на пациенти, страдащи от кататония, за да ги принуди да променят позициите на телата си“. Лекарството кара мускулите ѝ да се свиват силно и тя губи пълен контрол над тялото си, като същевременно остава наясно какво се случва. След десетминутна пауза тя взима второ лекарство, което „дават на пациенти с шизофрения и разстройства на агресивно поведение, за да ги успокои“. Пърформансът приключва след пет часа, когато ефектът на лекарството преминава.
Ритъм 4, 1974 г. Ритъм 4 е представен в Галерия „Диафрагма“ в Милано. Абрамович коленичи сама и гола в стая с индустриален вентилатор с висока мощност. Тя се приближава бавно до вентилатора, опитвайки се да вдиша колкото се може повече въздух, за да разшири дробовете си. Скоро след това губи съзнание.
Предишният опит на Абрамович в Ритъм 5, когато публиката се намесва в изпълнението, я кара да измисли конкретни планове, така че загубата на съзнание да не прекъсне изпълнението, преди да е приключило. Преди началото на изпълнението си тя моли оператора да се фокусира само върху лицето ѝ, без да обръща внимание на вентилатора. Това е с цел публиката да не забележи състоянието ѝ на безсъзнание и следователно е малко вероятно да се намеси. По ирония на съдбата, след няколко минути на безсъзнание, операторът отказва да продължи и вика помощ.
Ритъм 0, 1974 г. За да тества границите на връзката между изпълнител и публика, Абрамович разработва един от най-предизвикателните си и най-известни пърформанси. Той се състои в Студио „Мора“ в Неапол. Тя придава на себе си пасивна роля, а публиката е силата, която ще действа върху нея. Поставя на масата 72 предмета, които хората могат да използват по всякакъв начин; табела ги информира, че те не носят отговорност за нито едно от действията си. Някои от предметите могат да доставят удоволствие, докато други могат да бъдат използвани, за да ѝ причинят болка или да я наранят. Сред тях има роза, перо, мед, камшик, зехтин, ножица, скалпел, пистолет и куршум. На зрителите е казано, че за период от шест часа тя ще остане пасивна и безволева и те ще могат свободно да използват тези инструменти. Този тест е наложен в предварително установено време съгласно стратегия на Джон Кейдж, възприета от много други изпълнители с цел да се даде начало и край на нелинейно събитие.
В продължение на шест часа тя позволява на зрителите да манипулират тялото и действията ѝ без последици. Това тества колко уязвими и агресивни могат да бъдат хората, когато действията нямат социални последици. В началото публиката не прави много и е изключително пасивна. Когато обаче започва да осъзнава, че действията ѝ нямат ограничение, играта загрубява: всичките ѝ дрехи са разкъсани с бръснарски ножчета; на четвъртия час същите бръснарски ножчета са използвани за разрязване на кожата ѝ и смучат кръвта ѝ. Обществото разбира, че тази жена няма да направи нищо, за да се защити и е вероятно да бъде изнасилена. След това сред публиката се образува група за защита и когато в ръката ѝ е поставен зареден пистолет и пръстът ѝ е поставен на спусъка, избухва сбиване между групата на подстрекателите и тази на защитниците. До края на представлението тялото ѝ е съблечено, атакувано и обезценено в образ, който Абрамович описва като „Мадона, майка и курва“. Както тя казва по-късно: „Това, което научих, беше това... ако го оставиш на публиката, те могат да те убият... Чувствах се наистина малтретирана: разрязаха дрехите ми, забиха шипове в стомаха ми, един насочи пистолета към главата ми, а друг го отне. Създаваше се агресивна атмосфера. След точно 6 часа, както бе планирано, се изправих и тръгнах към публиката. Всички избягаха, за да избягат от истинска конфронтация." Поставяйки тялото си в позиция да бъде наранено, дори до смърт, Абрамович създава много сериозна художествена творба: „Изправяне пред страховете си във връзка със собственото си тяло“.Paul Schimmel, Un salto nel vuoto: la performance e l'oggetto.